Приглади косата си с четката. После я прибра с шнолата критично се огледа. Изглежда уверена, реши накрая. Мила, добронамерена.
Освен… може би цветът на полото й беше прекалено ярък. Може би трябваше да е сиво или кафяво.
Мили Боже!
Звънът на телефона дойде като спасение и тя трескаво грабна слушалката:
— Да, ало, доктор Грифин.
— Сиб, значи още си там. Страхувах се, че си заминала.
— Глория! — Краката й се подкосиха и тя много внимателно седна на ръба на леглото. — Къде си?
— О, наблизо съм. Ей, съжалявам, че те изоставих онази вечер. Бях малко объркана.
„Объркана! — помисли си Сибил. — Много удобно.“ От бързината, с която сестра й говореше, реши, че тя продължава да е объркана.
— Открадна пари от портмонето ми.
— Нали ти казах, че бях объркана? Паникьосах се, нали разбираш, трябваха ми малко пари. Ще ти ги върна. Говори ли с ония копелета Куин?
— Срещнах се със семейство Куин, както бях обещала. — Отпусна ръката, която беше свила в юмрук, и заговори безстрастно. — Бях им дала дума, Глория, че двете с теб ще се срещнем с тях, за да обсъдим положението на Сет.
— Е, ама аз не съм давала дума, нали така? Какво казват? Какво ще правят?
— Казват, че работиш като проститутка, че си малтретирала Сет физически, че си позволявала на твоите… клиенти да правят опити за сексуални посегателства над него.
— Лъжци! Шибани лъжци! Просто искат да ме преметнат, това е. Те са…
— Казват — продължи Сибил, вече със съвсем хладен тон, — че си обвинила професор Куин в сексуална злоупотреба с теб преди почти дванайсет години, намекнала си, че Сет е негов син. Че си го изнудвала, че си му продала Сет. Че ти е дал повече от сто и петдесет хиляди долара.
— Пълни глупости!
— Не пълни, но донякъде. Твоите твърдения могат да се нарекат глупости. Професор Куин изобщо не те е докосвал, Глория, нито преди дванайсет години, нито преди дванайсет месеца.
— Откъде знаеш? Откъде, по дяволите, можеш да знаеш какво…
— Майка ми каза, че Реймънд Куин ти е баща.
За момент настъпи тишина, в която се чуваше единствено бързото дишане на Глория.
— Тогава ми беше длъжен, нали? Длъжен ми беше. Важният колежански професор с жалкия си, скучен живот. Много ми беше длъжен. Вината е била негова. Всичко е било по негова вина. Толкова години изобщо не се е интересувал от мен. Събирал е отрепки от улицата, а за мен не е помислил.
— Не е знаел, че съществуваш.
— Е, ама аз нали му обясних? Казах му какво е направил, коя съм и какво трябва да направи сега по въпроса. А той какво прави? Само ме зяпа насреща. Искал да говори с майка ми. Нямало да ми даде пукнат долар, докато не говори с майка ми.
— И затова отиде при декана и заяви, че е спал с теб.
— Здравата го стреснах. Стиснат кучи син!
Права беше, помисли си Сибил. В крайна сметка се оказва, че когато влезе в онази стая в полицейския участък, инстинктът й не я е подвел. Това беше грешка. Тази жена й е непозната.
— И като не се получи, използва Сет.
— Детето има очите му. Всички могат да го видят. — Чу се рязко вдишване и издишване, докато Глория дърпаше от цигарата. — Веднага щом видя момчето, смени тона.
— Дал ти е пари за Сет.
— Не беше достатъчно. Длъжен ми беше. Слушай, Сибил… — Гласът й се промени, прозвуча жално и потрепери. — Ти не знаеш какво е. Отглеждах детето съвсем сама, откакто оня тъпанар Джери Делаутер изчезна. Нямаше кой да ми помогне. Скъпата ни майчица дори не искаше да разговаря с мен по телефона, а оня превзет откачалко, за когото се е омъжила и който се опита да ми пробута за баща, още по-малко. Можех да оставя детето. Можех по всяко време да го оставя. Парите, които социалните служби отпускат за гледане на дете, са направо мизерни.
Сибил се взираше през вратата на терасата.
— Винаги всичко до пари ли се свежда?
— Лесно е да гледаш отвисоко, когато имаш много — сопна й се Глория. — На теб никога не ти се е налагало да се блъскаш, да се притесняваш. Идеалната дъщеричка винаги си е имала предостатъчно от всичко. Сега е мой ред.
— Аз щях да ти помогна, Глория. Опитах се преди години, когато дойде със Сет при мен в Ню Йорк.
— Да, да, старата история. Намери си работа, стегни се, измий се. Майната му, не искам да живея така, схващаш ли? Аз си живея моя живот, сестричке, а не твоя. Не можеш да ми платиш, за да живея като теб. И детето е мое, а не твое.
— Какво е днес, Глория?
— Какво? За какво ми говориш, по дяволите?
— Днес е двайсет и осми септември. Означава ли това нещо за теб?
— Какво, по дяволите, трябва да означава. Че е шибан петък.