„И единайсетият рожден ден на сина ти“ — помисли си Сибил и изправи рамене.
— Няма да си вземеш Сет, Глория, макар и двете добре да знаем, че не това е целта ти.
— Не можеш…
— Млъкни! Хайде да престанем с игричките. Познавам те. Предпочитах да се преструвам, че не е така, но те познавам. Ако желаеш помощ, все още съм готова да те настаня в клиника, да платя за лечението ти.
— Не ми трябва проклетата ти помощ.
— Чудесно, ти решаваш. Няма да получиш нито цент повече от семейство Куин и вече никога няма да се доближиш до Сет. Дадох показания пред адвоката им и нотариално заверена декларация на отговорника по случая на Сет. Казах им всичко и ако е нужно, ще се явя в съда и ще свидетелствам, че желанията на Сет и неговите интереси налагат той да остане със семейство Куин. Ще направя всичко, което мога, за да съм сигурна, че никога повече няма да го използваш.
— Кучка! — гневно изсъска сестра й, но в тона й се долавяше и удивление. — Мислиш, че можеш да ме прецакаш така? Мислиш, че можеш да ме захвърлиш и да застанеш на страната на онези мръсници? Ще те съсипя.
— Можеш да опиташ, но няма да успееш. Направила си сделка, сега е приключено.
— И ти си като нея. — Глория изстрелваше думите като куршуми. — Същата си като оная ледена курва, майка ни. Идеалната принцеса в обществото, а отдолу не си нищо повече от мръсна кучка.
„Може и да съм — уморено си помисли Сибил, — може и да се наложи да бъда.“
— Изнудвала си Реймънд Куин, който нищо не ти е направил. Получило се е. Поне си го накарала да ти плати. Но няма да се получи със синовете му, Глория. И с мен няма да се получи. Няма повече.
— Няма ли? Е, чуй тогава това. Искам сто хиляди. Сто хиляди или ще отида при пресата. „Нешънъл Инкуайърър“, специална притурка. Да видим колко бързо ще се продават жалките ти книжлета, след като им разкажа цялата история.
— Продажбите най-вероятно ще се увеличат с двайсет процента — спокойно отвърна тя. — Няма да се оставя да ме изнудват, Глория. Прави каквото искаш. И си помисли над следното. Повдигнати са ти обвинения за криминално престъпление в Мериленд, а има издадена и заповед, която ти забранява да се приближаваш до Сет. Семейство Куин разполага с доказателства, видях ги — продължи, имайки предвид писмата на Глория. — Могат да се повдигнат и допълнителни обвинения за изнудване и малтретиране на дете. Ако бях на твое място, щях да се откажа от тази работа.
Затвори телефона под обстрела на груби псувни, стисна очи, после скри глава между коленете си. Гаденето се надигаше като мътно море в стомаха й, започваше нов пристъп на мигрена. Не можеше да спре треперенето. Владееше се по време на разговора, но сега не можеше да го спре.
Остана така, докато се успокои и гаденето отмине. След това стана, взе едно хапче, за да предотврати мигрената, постави руж на бледите си страни, взе дамската си чанта, подаръците за Сет и излезе.
Денят му се струваше безкраен. Как е възможно човек да седи в училище на рождения си ден? Очакваха го пица и пържени картофки, и шоколадова торта, и сладолед, а може би дори и подаръци.
Всъщност никога досега не беше получавал подарък за рождения си ден. Поне доколкото си спомняше. Сигурно накрая ще се окажат дрехи и разни глупости, но все пак подарък.
Ако изобщо някой се появи.
— Защо се бавят толкова? — запита за пореден път.
Решена да прояви търпение, Анна продължи да реже картофи за пържене, тъй като Сет специално беше поискал домашно приготвени като част от празничното си меню.
— Ще дойдат.
— Вече е почти шест. Защо трябваше да се връщам направо у дома след училище, вместо да отида до работилницата?
— Защото — отвърна тя и не продължи нататък. — Ще престанеш ли? — допълни, когато Сет за пореден път отвори хладилника. — Скоро ще се натъпчеш.
— Умирам от глад.
— Нали виждаш, че пържа картофите?
— Мислех, че Грейс ще ги направи.
Анна го изгледа през рамо със стоманени очи.
— Да не би да намекваш, че аз не мога да пържа картофи?
Беше твърде изнервен и отегчен, за да се зарадва, че е успял да я засегне.
— Ами, нейните са много хубави.
— О! — извърна се Анна. — А моите не са?
— Добре се справяш. Пък и без това нали има пица. — Не успя да се сдържи и се усмихна.
— Негодник! — хвърли се със смях към него тя, но той й се изплъзна.
— Звъни се, звъни се. Аз ще отворя! — Хукна навън и я остави усмихната след него.
Но лицето му помръкна, когато отвори вратата и видя Сибил.
— О, здрасти.
Сърцето й се сви, но се усмихна любезно.
— Честит рожден ден.
— Да, благодаря. — Като я наблюдаваше предпазливо, той разтвори по-широко вратата.