— Да, ами… Пазя касовата бележка. Така че можеш да я върнеш и да вземеш каквото искаш.
— А-ха, добре. — Но улови строгия поглед на Филип и направи усилие. — Хубава кутия. — Обаче в същото време му се искаше да вдигне очи към тавана. След това разсеяно освободи бронзовата скоба и отвори капака. — Мамка му!
— Сет, за Бога! — прошушна Кам и се огледа през рамо към пристигащата откъм кухнята Анна.
— Майчице, вижте всичките тия работи. Като че ли си има от всичко! Въглени, пастели, моливи. — Този път смаяно погледна Сибил. — И получавам всичкото?
— Вървят заедно. — Усука нервно сребърните мъниста около пръста си. — Ти рисуваш толкова добре и си помислих… Може би ще искаш да опиташ с различни средства. В другата кутия има още материали.
— Още?
— Водни бои и четки, малко хартия. А-а… — Отпусна се на пода, докато Сет нетърпеливо разкъсваше хартията, в която беше втората кутия. — Може би предпочиташ темперни бои или резец и туш, но аз самата използвам водни бои, та си помислих, че може да ти е приятно да опиташ.
— Не знам как се прави.
— О, ами, всъщност е съвсем просто. — Наведе се да вземе една от четките и започна да обяснява. Докато говореше, забрави за притесненията си, усмихваше му се.
Светлината от лампата падаше върху лицето й и това кой знае защо му напомни нещо.
— Имаш ли картина на стената? Цветя — бели цветя в синя ваза?
Пръстите й стиснаха по-здраво четката.
— Да, в спалнята в Ню Йорк. Един от акварелите ми. Не е от най-добрите.
— А на една масичка имаше цветни шишенца. Много — най-различни размери и форми.
— Шишенца от парфюми. — Гърлото й отново се сви и тя се прокашля. — Някога ги колекционирах.
— Пускаше ме да спя на леглото при теб. — Очите му бяха присвити, докато се опитваше да си спомни. Приятни миризми, приятен глас, цветове и форми. — Разказваше ми някаква приказка за жабата.
„Жабокът-принц“. Припомни си сгушеното в нея момченце и ясните му сини очи, които я гледат внимателно, докато прогонва страховете му с вълшебната приказка с щастлив край.
— Ти имаше… когато ми дойдохте на гости, ти имаше кошмари. Беше много малък.
— Имах кученце. Ти ми купи кученце.
— Не беше истинско, само плюшена играчка — отвърна със свито гърло. — Не… не носеше никакви играчки у себе си. Когато я донесох у дома, ти ме попита на кого е това и аз ти казах, че е твое. Така го наричаше — „Твое“. Тя не го беше взела, когато… Трябва да си вървя. — Скочи на крака. — Съжалявам, трябва да си вървя. — И избяга.
Седемнадесета глава
Стигна до колата си, издърпа силно дръжката, но след това осъзна, че я беше заключила. Което, каза си трескаво, беше глупав, градски навик, превърнал се в рефлекс, който няма място в този красив, провинциален район, също както и тя самата.
Следващото нещо, за което се сети, беше, че е избягала без чантата, якето и ключовете си. По-скоро би вървяла пеша до хотела, отколкото да се върне вътре и да се срещне отново със семейство Куин.
Обърна се бързо, когато чу стъпки зад себе си, и никак не беше сигурна дали изпита облекчение или смущение, щом видя приближаващия се Филип. Не знаеше какво изпитва и какво е това, което се надигаше в нея, изгаряше я и напираше в сърцето и гърлото й. Знаеше само, че трябва да бяга от него.
— Съжалявам. Знам, че бях невъзпитана. Наистина трябва да тръгвам. Би ли ми донесъл чантата? Трябва ми. Ключовете. Съжалявам. Надявам се, че не съм провалила… Трябва да вървя.
— Трепериш — изрече го нежно и посегна към нея, но тя рязко се отдръпна.
— Студено е. Забравих си якето.
— Не е толкова студено, Сибил. Ела тук.
— Не, тръгвам си. Боли ме глава. Аз… не, не ме докосвай.
Той я притегли решително към себе си, обви плътно ръце около нея и не я пусна.
— Всичко е наред, скъпа.
— Не, не е. — Искаше й се да го изкрещи. Сляп ли е? Или глупав? — Не биваше да идвам. Брат ти ме мрази. Сет се страхува от мен. Ти… твоят… аз… — О, боли! Напрежението в гърдите й беше мъчително и се разрастваше. — Пусни ме. Мястото ми не е тук.
— Напротив. — Беше видял приликата, докато тя и Сет се гледаха. Нейните очи толкова ясно сини, а неговите така искрящи. — Никой не те мрази. Никой не се страхува от теб. Ще се отпуснеш ли? — Притисна устни до слепоочието й и беше готов да се закълне, че почувства изгарящата болка. — Защо не се оставиш на чувствата си?
— Няма да правя сцени. Ако ми донесеш чантата, ще си тръгна.
Стоеше непоклатима като мрамор, но мраморът се пропуква, помисли си Филип. Ако не изпусне напрежението, ще избухне. Така че ще трябва да го предизвика.