— Той си спомни за теб. Спомни си, че си била загрижена.
Някакво острие проби през ужасното напрежение и прободе сърцето й.
— Не мога да го понеса. Не мога. — Ръцете й стиснаха раменете му, пръстите й се свиваха и отпускаха. — Тя го отведе! Отведе го! Това разби сърцето ми.
Сега вече плачеше, обвила врата му с ръце.
— Знам. Знам, че точно така е било. Така става — прошепна Филип. Вдигна я на ръце и после седна на тревата, като я сгуши в себе си. — Крайно време беше.
Продължи да я люлее, а горещите й сълзи се изливаха и мокреха ризата му. „Студена! — каза си той, докато огнената буря на сдържаната скръб я разтърсваше. — В нея няма нищо студено, само страх да не бъде наранена.“
Не й каза да спре дори когато риданията я разтърсиха, не й обеща подкрепа, нито разрешение. Знаеше цената на пречистването. Просто я милваше и люлееше в ръцете си, докато тя изплака болката си.
Когато Анна излезе на верандата, Филип поклати глава към нея и продължи да милва Сибил. И не спря да я люлее, след като вратата отново се затвори и двамата останаха сами.
Щом спря да плаче, почувства главата си натежала, а гърлото и стомахът я боляха. Лежеше в ръцете му слаба и объркана.
— Съжалявам.
— Недей. Нуждаеше се от това. Мисля, че никога не съм познавал друг, който толкова много да се нуждае от добра порция плач.
— Това не решава нищо.
— Ти знаеш по-добре. — Стана, помогна й да се изправи и я заведе до джипа. — Влизай.
— Не, трябва да…
— Влизай — нетърпеливо изрече Филип. — Ще отида да взема чантата и якето ти. — Качи я на мястото до шофьора. — Но няма да караш. — Очите му срещнаха нейните. — И няма да оставаш сама тази нощ.
Сибил нямаше сили да спори. Усещаше се куха и нематериална. Ако я заведе в хотела, ще може да спи. Ако се налага, ще вземе хапче и ще избяга от действителността. Не иска да мисли. Ако започне да мисли, може отново да започне да чувства. Ако започне отново да чувства, ако част от чувствата й се върнат, ще се удави в тях.
Понеже когато излезе от къщата с нещата й, лицето му беше мрачно и решително, Сибил се примири със собственото си малодушие и затвори очи.
Не каза нищо, просто се качи до нея, наведе се, за да сложи предпазния й колан, след това запали колата. По време на цялото пътуване не наруши благословената тишина. Тя не се възпротиви, когато влезе с нея във фоайето, нито когато отвори чантата й за ключа от вратата.
Отново я хвана за ръка и я заведе направо в спалнята.
— Събличай се — нареди й и тя се втренчи в него с подутите си, зачервени очи. — Няма да ти се нахвърлям, за Бога! За какъв ме вземаш?
Филип не знаеше откъде се появи това раздразнение. Може би защото за пръв път я виждаше толкова слаба и беззащитна. Обърна се и отиде в банята.
Секунди по-късно Сибил чу шума на водата във ваната.
Той се върна с чаша и аспирин.
— Гълтай. Ако ти не се грижиш за себе си, някой друг трябва да го направи.
Водата беше като балсам за изтерзаното й гърло, но преди да успее да му благодари, той измъкна чашата от ръката й и я сложи настрани. После леко се олюля и примигна, докато измъкваше пуловера й през главата.
— Ще си вземеш гореща вана и ще се отпуснеш.
Беше прекалено изумена, за да се противопостави, когато продължи да я съблича като кукла. Докато оставяше дрехите й настрана, тя потрепери леко, но нищо не продума. Само стоеше, вперила поглед в него, а Филип я вдигна, занесе я в банята и я сложи във ваната.
Водата беше доста по-гореща, отколкото тя намираше, че е полезно.
— Отпусни се и затвори очи. Направи го! — каза й с такава неочаквана настойчивост, че Сибил се подчини. И остана със затворени очи дори когато чу вратата да се затваря след него.
Остана там двадесет минути, като на два пъти почти задряма. Само смътният страх да не се удави я възпря да не заспи. По същия начин и плахо зародилата се мисъл, че той вероятно ще се върне, ще я извади и ще я подсуши, я накара да излезе от ваната.
А може да си е отишъл. Може в крайна сметка да му е станало неприятно от избухването й и да я е напуснал. Кой би могъл да го обвини?
Но когато излезе, Филип стоеше до вратата на терасата в спалнята й и наблюдаваше залива.
— Благодаря. — Съзнаваше, че положението е неловко и за двамата, и положи усилия да се овладее, когато той се извърна и я погледна. — Съжалявам…
— Ако още веднъж се извиниш, Сибил, ще ме ядосаш. — Докато говореше, се приближи към нея и постави ръце на раменете й. Повдигна вежди, когато тя потрепера. — Хайде, трябва да си легнеш. — Въздъхна и я поведе към леглото. — Не искам секс. Мога да се въздържа, когато си емоционално и физически изтощена. По корем, хайде. — Сибил се отпусна в леглото, а той започна да масажира раменете й. — Нали си психолог — напомни й. — Какво се случва обикновено с тези, които потискат чувствата си?