— Физически или емоционално?
Филип се засмя и я възседна, след което се зае сериозно с работата.
— Ще ти кажа какво става, докторе — получават главоболие, киселини, болки в стомаха. А когато и ако бентът се отприщи, всичко се излива така бурно и толкова бързо, че се разболяват.
— Сърдиш ми се.
— Не, не ти се сърдя, Сибил. Не на теб. Разкажи ми за престоя на Сет при теб.
— Беше отдавна.
— Бил е на четири — не се отказа той. — Била си в Ню Йорк. Същото място, където живееш сега?
— Да. Сентръл Парк Уест. Тих квартал. Безопасен.
„И само за привилегировани — отбеляза Филип наум. Никакви модерни квартали от рода на Йист Вилидж за д-р Грифин.“
— Две спални?
— Да. Използвам втората като кабинет.
Почти го виждаше. Подреден, приятен.
— Сигурно Сет е спал там.
— Не, Глория се настани там. Него го сложихме на дивана в дневната. Той беше съвсем малък.
— И просто един ден се появиха на вратата ти.
— Горе-долу. Не я бях виждала от години. Знаех за Сет. Тя ми се обади, когато съпругът й я напусна. От време на време й изпращах пари. Не исках да идва. Не съм и забранявала, просто не желаех да идва. Толкова е… разрушителна, толкова трудна.
— Но тя дойде.
— Да. Един следобед се върнах от лекция и тя чакаше пред сградата. Беше бясна, защото портиерът отказал да я пусне. Не я бяха допуснали до апартамента ми. Сет плачеше, а тя крещеше. Беше… — Сибил въздъхна — съвсем типично, предполагам.
— Но ти я пусна.
— Не можех да я изгоня. Всичко, което имаше, беше момченцето и една раница. Помоли ме да останат за известно време. Каза, че е пътувала на автостоп, че няма никакви пари. Започна да плаче, а Сет просто се покатери на леглото и заспа. Сигурно е бил изтощен.
— Колко време останаха?
— Няколко седмици. Щях да й помогна да си намери работа, но тя заяви, че се нуждае от почивка, че е болна. После каза, че някакъв шофьор на камион в Оклахома я изнасилил. Друг път беше бизнесмен в Детройт. Непрекъснато лъже и обикновено обвинява някого в сексуална злоупотреба. Знаех, че лъже, но…
— Ти е сестра.
— Не, не — изрече унило. — Трябва да си призная, че това от години вече нямаше значение. Но Сет беше… той почти не говореше. Не знаех нищо за децата, но си взех книга и там бе посочено, че би трябвало да използва повече думи. — Филип се усмихна. Беше толкова лесно да си я представи как избира подходящата книга, изучава я и се опитва да подреди всичко. — Беше като призрак — продължи тихо. — Като малка сянка из апартамента. Когато Глория излизаше и го оставяше с мен, детето се посъвземаше. А първата нощ, когато тя не се прибра до сутринта, имаше кошмар.
— И ти го взе да спи при теб и му разказа приказка.
— „Жабокът-принц“. Бавачката ми я разказваше. Тя обичаше приказки. Сет се страхуваше от тъмното. Някога аз също се страхувах. — Гласът й беше пресипнал. — Когато се страхувах, исках да спя в леглото при родителите си, но не ми разрешаваха. Обаче… не смятах, че това ще му навреди — само за малко.
— Не. — Вече можеше да си я представи — малко момиченце с тъмна коса и светли очи, треперещо в тъмнината. — Нямало е да му навреди.
— Обичаше да гледа шишенцата с парфюмите ми. Обичаше цветовете и формите. Купих му цветни моливи и той рисуваше.
— Купи му и плюшено куче.
— Обичаше да гледа кучетата, които разхождаха в парка. Беше толкова сладък, когато му го дадох. Носеше го навсякъде. Спеше с него.
— И ти се влюби в него.
— Обикнах го толкова силно. Не знам как се случи. Бяха само няколко седмици.
— Времето не винаги е от значение. — Отметна косата й, за да може да вижда профила й. Извивката на бузата, на веждата. — То не винаги играе роля.
— Би трябвало, но не изигра. Не ме интересуваше, че ми взе нещата. Не съжалявах за вещите, които ми открадна, когато си замина. Но отведе и него. Дори не ми позволи да се сбогувам. Отведе го и остави плюшеното кученце, защото знаеше, че това ще ме нарани. Знаеше, че ще си мисля как той нощем плаче за него, и ще се тревожа. Така че трябваше да спра да мисля за това. Да спра да мисля за него.
— Всичко е наред. Вече е минало. — Продължаваше да я милва нежно и това я приспиваше. — Повече няма да наранява Сет. Нито теб.
— Държах се глупаво.
— Не, не си. — Милваше врата й, раменете, усещаше как тялото й се надига и отпуска в дълга, дълга въздишка. — Заспивай.
— Не си отивай.
— Няма. Никъде няма да ходя.
И това е проблем, осъзна Филип, докато плъзгаше длани по ръцете, по гърба й. Искаше да остане с нея, да бъде с нея. Искаше да я гледа, докато спи, точно както спеше сега — дълбоко и неподвижно. Искаше да я прегръща, когато плаче, защото се съмняваше, че плаче често и че има кой да я държи в прегръдките си в такива моменти.