Искаше да гледа как тези тихи като езера очи заблестяват от смях, как прелестните, меки устни се извиват в усмивка. Можеше да прекара часове, за да слуша гласа й.
Харесваше му как изглежда сутрин — малко изненадана, че го вижда до себе си. А през нощта да се надвесва над лицето й с наслада и страст.
Тя дори няма представа колко много неща разкрива то, помисли си Филип. О, беше почти неуловимо — също като уханието й. Един мъж трябва да се доближи много близо, преди да разбере. Но той се беше доближил твърде близо, без нито един от двамата да го съзнава. И я видя как гледаше семейството му — замечтано, с копнеж.
Винаги отстрани, винаги наблюдател.
Видя я как гледаше Сет. С любов и копнеж — и отново от разстояние.
За да не се натрапва? Да се защити? Според него беше съчетание от двете. Не беше съвсем сигурен какво става в сърцето, в главата й, но беше решен да разбере.
— Мисля, че съм влюбен в теб, Сибил — изрече го тихо и легна до нея. — Проклет да съм, ако това не усложнява нещата и за двамата.
Тя се събуди в тъмното и за миг отново беше дете и се страхуваше от онова, което се спотайваше в сенките. Наложи се да стисне силно устни. Защото ако изкрещи, някой може да чуе. Някой от прислугата може да чуе и да каже на майка й. А тя ще се ядоса. Няма да й хареса, че тя отново се страхува от мрака.
После си спомни. Не е дете. В мрака не се спотайва нищо друго освен самият мрак. Тя е голяма жена, която знае, че е глупаво да се страхуваш от тъмното, когато има толкова много други неща, от които да те е страх.
Държа се като глупачка, каза си Сибил, когато в главата й нахлуха още спомени. Като ужасна глупачка! Така да се разчувства. И по-лошо — да загуби контрол, всички да го забележат. Вместо да запази самообладание, тя побягна навън като някакъв идиот. Това беше непростимо! А после плака като дете пред Филип насред предния двор, сякаш беше…
Филип.
Унижението, което изпита, я накара да простене на глас и да закрие лицето си с ръце. Но затаи дъх, когато една ръка я обгърна.
— Шш. — Разпозна докосването му, мириса му още преди да я притегли към себе си. Преди да докосне леко с устни челото й, преди тялото му да се притисне утешително към нейното. — Всичко е наред — прошепна той.
— Аз… помислих, че си си отишъл.
— Казах, че ще остана. — Отвори за момент очи, погледна слабата червена светлина на будилника до леглото. — Три сутринта в хотела. Трябваше да се досетя.
— Не исках да те будя. — Когато очите й привикнаха към тъмнината, успя да различи скулата му, носа, устните. Пръстите й страстно закопняха да ги докоснат.
— Нямам нищо против да се събудя през нощта до красива жена.
Сибил се усмихна, успокоена, че няма да й натяква за проявата на малодушие. Сега можеха да бъдат просто двамата. Без вчера, за което да съжалява, без утре, за което да се тревожи.
— Предполагам, че имаш доста опит.
— Има неща, които човек предпочита да направи както трябва.
Гласът му беше толкова топъл, ръката му — толкова силна, тялото му — толкова стегнато.
— Когато се събудиш през нощта до жена, която иска да те прелъсти, би ли имал нещо против?
— Едва ли.
— Добре тогава, щом е така… — Размърда се, плъзна се върху него, намери устните му.
— Ще те уведомя, когато започна да имам нещо против.
Смехът й беше тих и топъл. Беше благодарна за това, което бе направил за нея, за това, което бе станал за нея. Жадуваше да му го покаже.
Беше тъмно. В тъмното можеше да си позволи да бъде всичко, което поиска.
— Може би няма да спра.
— Заплашваш ли ме? — Беше силно изненадан и възбуден от предизвикателното й мъркане, както и от бавните кръгови движения на пръстите й надолу по тялото му. — Изобщо не ме плашиш.
— Бих могла. — Започна да следва движенията на пръстите си с уста. — Ще го направя.
— Вложи цялото си старание. Господи! — Направо свят му се зави. — Добро попадение!
Тя отново се засмя и го близна като котка. Когато той затрепери и започна да диша тежко, тя бавно прокара нокти нагоре по него.
Какво чудо е мъжкото тяло, помисли си Сибил, докато го изучаваше. Стегнато, гладко, издатините и вдлъбнатините му така съвършено оформени, за да се съединят с жената. С нея.
На места беше кадифено, а по-нататък — грубо. Непристъпно, а по-нататък — податливо. Може да го накара да я желае с болезнен копнеж, точно както той я бе накарал да жадува. Може да дава и може да взема, точно като него. И може да прави всички прекрасни и порочни неща, които хората вършат в тъмното.