— Какво? Глория ти се е обадила?
— Да. — И сега, помисли си Сибил, получава доказателство защо не биваше да споменава за това. Той се ядоса. Всички щяха да се ядосат.
— Вчера ти е позвънила? — Със зараждащ се гняв вдигна обувката си и я огледа. — И ти не сметна, че този факт е достатъчно важен, за да го споменеш по-рано?
— Не виждах смисъл. — Сибил нервно отметна косата си и подръпна чаршафите. — Всъщност изобщо нямаше да го спомена.
— Така ли? Може би вече си забравила, че семейството ми носи отговорност за Сет, че имаме право да знаем, ако сестра ти се кани да причини още неприятности. Трябва да знаем, за да можем да го защитим.
— Няма да направи нищо за…
— Откъде, по дяволите, знаеш? — При тези думи гневът му изригна, така че тя стисна здраво чаршафите. — Как можеш да знаеш? Като наблюдаваш от десет крачки разстояние? По дяволите, Сибил, това не е някакъв шибан експеримент! Това е животът. Какво, по дяволите, искаше?
Обви сърцето и гласа си в лед, за да се справи с гнева му.
— Искаше пари, разбира се. Караше ме да поискам от вас, да й дам още и аз. Крещеше ми и ме ругаеше, точно както правиш и ти. Излиза, че от разстоянието си на десет крачки се оказвам точно по средата.
— Искам да знам когато и ако отново се свърже с теб. Ти какво й каза?
Сибил се пресегна за халата си и ръката й беше напълно спокойна.
— Казах й, че семейството ти няма да й даде нищо. Заявих от мен да не очаква нито пари, нито помощ. Че съм говорила с адвоката ви. Че съм приложила и ще продължавам да прилагам авторитета и влиянието си, за да се уверя, че Сет ще остане член на семейството ви.
— Това вече е нещо — измърмори Филип и я изгледа навъсено, докато тя се загръщаше с халата.
— Поне това бих могла да направя, нали? — изрече го студено, резервирано и категорично. — Извини ме. — Бързо влезе в банята и затвори вратата.
Филип чу демонстративното изщракване на ключалката.
— Е, чудесно! — изръмжа той, грабна си якето и си тръгна, преди да е успял да влоши положението.
Настроението му се влоши, когато се прибра вкъщи и намери по-малко от половин чаша кафе, останало в каничката. А когато точно насред сутрешния си душ установи, че Кам очевидно е използвал повечето топла вода, вече реши, че това е прекалено.
След това влезе в стаята си и откри Сет да седи на крайчеца на леглото му.
— Здрасти — изгледа го невъзмутимо момчето.
— Рано си станал.
— Помислих си, че мога да дойда с теб за няколко часа.
Филип се обърна, за да извади бельо и дънки от гардероба.
— Днес няма да работиш. Нали приятелите ти ще идват за партито.
— То е чак следобед. — Сет повдигна рамо. — Има време.
— Както искаш.
Очакваше Филип да е бесен, тъй като имаше нещо със Сибил. На Сет не му беше лесно да дойде тук, да чака, да знае, че трябва да каже нещо.
Така че изрече единственото, което непрекъснато се въртеше в ума му.
— Не исках да я разплача.
Филип извади жокейската си шапка. Явно нямаше да му се размине.
— Не си виновен ти. Просто й беше време да го направи, това е.
— Сигурно е доста ядосана.
— Не, не е. — Вече примирен, той навлече дънките. — Виж, дори при най-благоприятни обстоятелства е трудно да разбереш жените. А в случая обстоятелствата са доста сложни.
— Сигурно. — Може би все пак не е чак толкова вбесен. — Просто си спомних някои неща. — Загледа се в белезите по гърдите на Филип, защото му беше по-лесно, отколкото да го гледа в очите. И защото, ами, тия белези бяха толкова готини. — А тя направо превъртя и всичко останало.
— Някои хора не знаят какво да правят с чувствата си. — Младият мъж въздъхна, седна на леглото до Сет и се почувства ужасно засрамен от себе си. Току-що беше застрелял Сибил право в сърцето само защото самият той не знаеше какво да прави с чувствата си. — Така че плачат или крещят, или се сърдят. Тя те обича, но не знае как точно да го изрази. Нито как ти искаш да го изрази.
— Не знам. Тя… не е като Глория. — Гласът му леко се повиши. — Свястна е. Рей също беше свестен и аз съм… явяват се нещо като роднини, нали така? Значи съм…
Бързо схвана мисълта и това накара сърцето му да се свие мъчително.
— Имаш очите на Рей. — Гласът на Филип остана спокоен, защото знаеше, че момчето ще му повярва, ако го каже както трябва. — Не само цвета и формата, но също и онова нещо, което е зад тях. Това, което го правеше свестен. Умен си, също като Сибил. Мислиш, анализираш, задаваш си въпроси. И се опитваш да решиш как да постъпиш правилно. Наследил си по нещо и от двамата. — Леко го побутна по рамото. — Доста готино, а?
— А-ха. — Усмивката му разцъфна. — Готино е.
— Добре, ставай или никога няма да се измъкнем от тук.