Почука енергично на вратата.
— Отворено е — чу в отговор. — По-скоро ще се самоубия, отколкото да стана.
Сибил посегна предпазливо към дръжката, поколеба се, после отвори вратата… и зяпна.
Дневната обикновено беше разхвърляна, винаги си личеше, че е обитавана, но сега изглеждаше така, сякаш в нея беше вилняла банда.
Хартиени чинии, пластмасови чаши, някои от тях обърнати или разлети, се търкаляха по пода и по масите. Навсякъде имаше разпилени малки пластмасови човечета, сякаш вътре беше бушувала война и оставила след себе си ужасяващи жертви. Количките и камиончетата бяха претърпели фатални злополуки. И над всичко това бяха разпилени късчета опаковъчна хартия, подобно на конфети в новогодишна нощ.
Анна седеше отпусната на един стол и оглеждаше щетите. Косата й беше в ужасно състояние, лицето й беше пребледняло.
— О, страхотно! — промърмори и извърна присвитите си очи към Сибил. — Сега ми се появява.
— Аз… извинявай…
— Лесно ти е да го кажеш. Току-що прекарах два часа и половина в борба с десет-единайсетгодишни момчета. Не, не момчета — поправи се. — Животни, чудовища! Сатанински изчадия! Тъкмо изпратих Грейс вкъщи със заповед да си ляга. Боя се, че това преживяване може да се отрази на бебето. Може да се роди мутант.
Детското парти, сети се Сибил, докато смаяно оглеждаше стаята. Беше забравила за него.
— Свърши ли?
— Никога няма да свърши. До края на живота си ще се будя и ще крещя, докато не ме закарат в лудницата. В косата ми има сладолед. На кухненската маса има някакво… вещество. Страх ме е да вляза там. Мисля, че мърдаше. Три момчета успяха да паднат във водата и трябваше да ги спасяваме. Най-вероятно ще хванат пневмония и ще ни дадат под съд. Едно от тези… създания, замаскирали се като малки момчета, изяде приблизително шейсет и пет парчета сладкиш, после се качило в колата ми — не знам как се е промъкнало покрай мен, движат се като светкавици — и там повръщало.
— О, Боже! — Сибил знаеше, че никак не е смешно. — Толкова съжалявам. Мога ли да ти помогна, ъ-ъ, да почистя?
— Не пипам нищо тук. Онези мъже — този, който твърди, че ми е съпруг, и неговите братя идиоти — те ще го направят. Те ще търкат, ще чистят, ще бършат. Те ще оправят всичко. Знаели са — изшептя ядно. — Знаели са какво означава детско парти. Откъде можех да знам аз? Но те са знаели и се скриха в работилницата, като използваха някакво жалко извинение за наближаващия краен срок. Оставиха ни с Грейс сами с това… това неописуемо задължение. — Анна затвори очи. — Какъв ужас! — За момент остана така със затворени очи. — Давай! Можеш да се смееш. Прекалено съм слаба, за да стана и да те набия.
— Толкова сте се потрудили, за да го организирате за Сет.
— Той си прекара страхотно. — Устните на Анна се разтегнаха в усмивка, когато отвори очи. — И тъй като ще накарам Кам и братята му да изчистят, се чувствам доста добре. Ти как си?
— Добре. Дойдох да се извиня за снощи.
— За какво да се извиниш?
Въпросът обърка плана й. И без това вече беше отклонена от несвързания монолог на Анна. Сибил се прокашля и започна отново:
— За снощи. Беше невъзпитано от моя страна да си тръгна, без да ви благодаря за…
— Сибил, прекалено съм уморена, за да слушам глупости. Не беше невъзпитано, няма за какво да се извиняваш и ще ме ядосаш, ако продължаваш. Беше разстроена и имаше пълното право.
Това вече накара Сибил да забрави за внимателно подготвената реч:
— Честно казано, не разбирам защо хората в това семейство не искат да изслушат, а още по-малко да приемат едно искрено извинение за осъдително поведение.
— Майчице, ако изнасяш лекциите си с този тон — с възхищение отбеляза Анна, — хората сигурно те слушат с огромно внимание. Но за да отговоря на въпроса ти, предполагам, че не го правим, защото често самите ние си позволяваме това, което може да бъде наречено осъдително поведение. Бих те поканила да седнеш, но този панталон е действително прекрасен, а нямам представа какви изненади крият възглавниците.
— Нямам намерение да оставам.
— Да можеше да видиш лицето си — изрече по-мило Анна, — когато те погледна и ти каза какво си спомня. Но аз видях. Разбрах, че това, което те е довело тук, е нещо повече от задължение или отговорност, от смел опит да направиш каквото трябва. Сигурно си била съкрушена, когато го е отвела тогава, преди толкова години.
— Не мога да го направя отново. — В очите й напираха парещи сълзи. — Просто не мога да го направя отново.
— И не трябва. Искам само да знаеш, че разбирам. В моята работа се срещам с много пострадали хора. Съсипани жени, малтретирани деца, мъже, които са в безизходица, възрастни, които с такава безцеремонност местим на ново място. Не съм безразлична, Сибил, не съм безразлична към никого, дошъл при мен за помощ. — Въздъхна леко. — Но за да им помогна, трябва да остана поне частично неангажирана, да бъда обективна. Ако влагах всичко от себе си във всеки един от случаите, нямаше да мога да си върша работата. Щях да прегоря, да изгоря. Разбирам необходимостта от известно разстояние.