Той отвърна поглед от нея и се загледа в краката си, които поклащаше над водата.
— Фил каза, че се била обаждала, а ти си й казала да върви на майната си.
— Не точно с тези думи.
— Но това си имала предвид, нали?
— Предполагам, че да. — Сибил почти се усмихна. — Да.
— Двете имате една и съща майка, нали така, но бащите ви са различни?
— Да, точно така.
— Знаеш ли кой е баща ми?
— Никога не съм го виждала.
— Не, имах предвид дали знаеш кой е? Тя все си измисляше различни хора и имена, разни дивотии. Всякакви неща — поправи се бързо. — Просто се чудех.
— Знам само, че името му е Джеръми Делаутер. Не са били женени за дълго и…
— Женени? — Той отново я погледна. — Никога не е била омъжена. Само те е баламосвала.
— Не, видях брачното им свидетелство. Носеше го със себе си, когато дойде в Ню Йорк. Мислеше, че мога да й помогна да намери баща ти и да го съди за издръжка.
Сет се замисли за момент.
— Може би. Няма значение. Мислех, че просто е взела името от някой тип, с който е поживяла за малко. Щом се е хванал с нея, сигурно е бил доста пропаднал.
— Мога да се опитам да го открия. Сигурна съм, че ще успеем. Ще отнеме известно време.
— Не го искам. — В гласа му нямаше страх, а само безразличие. — Просто се чудех дали го познаваш, това е. Сега си имам семейство. — Вдигна ръка, когато Фулиш навря нос под мишницата му, и обгърна кучето.
— Да, така е. — Леко натъжена, Сибил понечи да се изправи. В този момент нещо бяло привлече погледа й. Видя как чаплата излита, как се плъзга над водата, точно както клоните на дърветата. После се скри, оставяйки само леко раздвижване във въздуха.
„Прекрасна птица — помисли си тя. — Прекрасно място. Пристанище за объркани души, за малки момчета, които имат нужда някой да им подаде ръка, за да станат мъже.“ Не може да благодари на Рей и Стела Куин за това, което са направили, но може да изкаже признателността си, като се оттегли и остави синовете им да довършат делото им със Сет.
— Е, аз трябва да тръгвам.
— Нещата за рисуване, които ми подари, са наистина страхотни.
— Радвам се, че ти харесват. Имаш талант.
— Снощи подрасках малко с въглените.
Сибил се поколеба.
— О?
— Не го правя както трябва. — Изви глава, за да погледне към нея. — По-различно е от молива. Сигурно ти би могла да ми покажеш как се прави.
Тя се вгледа напрегнато над водата, защото знаеше, че не я моли. Прави й предложение. Явно сега на нея й се дава шанс и право на избор.
— Да, бих могла да ти покажа.
— Сега ли?
— Да. — Опита се да запази гласа си спокоен. — Бих могла да ти покажа сега.
— Супер.
Деветнадесета глава
Добре де, държа се малко сурово с нея, каза си Филип. Може би наистина смяташе, че е трябвало веднага да му каже за обаждането на Глория. Празник или не, можеше дискретно да го информира. Но не трябваше да й крещи така и после да си тръгне.
Все пак за свое оправдание можеше да изтъкне, че беше засегнат, ядосан и… неспокоен. Прекара нощта в тревога за нея и за себе си. Трябваше ли да се чувства щастлив от това, че бе успяла да проникне през защитата му? Нима би могъл да е доволен, че за няколко седмици бе успяла да пробие много добре изкования предпазен щит, зад който така добре се скриваше вече повече от трийсет години?
Не смяташе така.
Но беше готов да признае, че не се държа добре. Беше готов дори да предложи мир, като се появи със скъпо шампанско и букет рози.
Сам нагласи кошницата. Две бутилки „Дом Периньон“, добре изстудени, две кристални чаши — този път няма намерение да обижда превъзходното вино с хотелски чаши — черен хайвер, който точно за такъв случай беше скрил на сигурно място в празна кутия от най-обикновено обезмаслено кисело мляко, което беше сигурен, че никой от семейството му не би докоснал.
Препече филийки и грижливо подбра бледочервените рози и вазата.
Реши, че може и да не се зарадва на посещението му. Обаче с помощта на шампанското и розите ще я предразположи да се отпусне, ще й поговори и дори нещо повече — ще я накара тя да говори. Няма да си тръгне, докато не е опознал по-добре Сибил Грифин.
Почука на вратата й. Точно такъв ще е подходът му — непредвидено пиршество. Отправи бърза, чаровна усмивка към шпионката, когато чу стъпки.
И продължи да стои дори след като стъпките се отдалечиха.
Добре. Може би е решила да го поизмъчи.
— Хайде, Сибил. Знам, че си вътре. Искам да поговорим.
Добре. Изгледа намръщено вратата. Значи ще се наложи да действа по друг начин.
Остави кошницата до вратата, после се отправи към аварийните стълби и се спусна по тях. За това, което беше намислил, беше по-добре да не го виждат да напуска фоайето.