— Не е любезност, а удоволствие — отговори спонтанно Рейнолд. После се обърна, пресече палубата и отвори вратата на кабината си.
Тит Жан, от много години негов доверен слуга, вдигна глава и го изгледа сериозно. Рейнолд срещна спокойно тъмния, ясен поглед. Никой от двамата не каза нито дума, но това не беше и нужно. Мадам Парнел беше получила съответните указания и нямаше да изпрати момичето си на Анжелика.
Като повечето камериери, Тит Жан беше отлично осведомен за делата и мислете на господаря си. Намерението на Хардън никак не му харесваше, но той даваше израз на неодобрението си само със строгия и затворен израз на лицето си. Рейнолд нямаше намерение да се съобразява с него, това беше ясно.
Младият мъж се облегна на стената и затвори очи. Виждаше намерението си в същата светлина, в която лишеният от сана си свещеник вижда греха. Без съмнение онова, което възнамеряваше да извърши, беше погрешно, може би дори подсъдно. Но в същото време той се подчиняваше на една по-висша справедливост. Ако някога се беше съмнявал в правилността на плана си, беше достатъчно да си спомни само сребърните сълзи, които се стичаха по внезапно състареното лице на втория му баща, да чуе отчаянието и болката в гласа му.
Докато стоеше облегнат на стената, Рейнолд изведнъж осъзна, че женитбата с Анжелика Крю и възстановяването на „Боньор“ не са най-лошата форма на отмъщение. Ако успееше да я убеди във вината на баща й и да я накара да го прогони завинаги от живота си, Едмънд Крю щеше да претърпи най-страшното поражение. Ако успееше да накара Анжелика да заобича съпруга си повече от баща си, това щеше да бъде най-доброто отмъщение за трагичната смърт на Жерар Дюло.
Старият картоиграч щеше да разбере какво означава да загубиш самоуважението си, смисъла на живота си и да рухне също като Жерар Дюло. Това съзнание щеше да разруши живота му завинаги също като на мъжа, за чиято смърт носеше отговорност.
Дали е възможно да накарам дъщерята на измамника да ме обикне, запита се Рейнолд, или това е само едно самолюбиво желание, родено от угризенията на съвестта и неочаквано силното чувство, което изпитвам към нея? Не можа да си отговори. Каквото и да беше, трябваше да изчака, докато стане неин съпруг.
Анжелика Крю продължаваше да стои до релинга, където я беше оставил. Гледаше към реката, сякаш следеше надбягването, но дишането й беше нервно и накъсано, ръцете й трескаво подръпваха банелите на корсета, в който беше стегната талията й. Момичето се чувстваше наистина зле. Рейнолд не беше очаквал това.
Щом чу стъпките му, тя се обърна към него, отпусна ръце и направи опит да се усмихне. Ала когато заговори, гласът й потреперваше издайнически:
— Слугата ви намери ли мадам Парнел?
— Много съжалявам, но Тит Жан е узнал, че с камериерката е станала малка злополука. Опитала се да премести някаква ракла и паднала. Порязала си е коляното и мадам Парнел тъкмо е повикала човек да я превърже.
Лицето на Анжелика помрачня, макар че изрази съчувствие. Тя се поколеба и продължи:
— Да, боя се, че трябва да събудя баща си.
— Нали казахте, че е болен?
— Никак не искам да го безпокоя, но просто нямам друг избор.
Лицето на мъжа остана напълно спокойно, само гласът му издаваше известно напрежение:
— Докато се връщах при вас, обмислих положението. Предлагам ви услугите си. Мисля, че умея да се справям добре с копчета. Намирам ги дори без да гледам — разбира се, когато случаят го изисква.
Изведнъж Анжелика задиша тежко, сякаш беше тичала.
— Вие искате… вие ми предлагате…
— До поема ролята на камериерка, да. Наблизо няма никой, който би могъл да ни види, а и процедурата няма да трае дълго. Можете да разчитате на дискретността ми, както и на това, че ще се държа като човек на честта.
Младото момиче го погледна странно, бледата кожа на лицето му се обля в червенина. Рейнолд помисли, че е възмутена от предложението му, но само след миг откри, че тя размишлява сериозно.
Вятърът развя роклята й и мекият дъх на розова вода и топла женственост го удари право в носа. Косата й се поклащаше леко в ритъма на кораба и блещукаше на лунната светлина като златна мрежа. Потънала в мислите си, Анжелика приглади назад русите кичури и попита овладяно:
— Защо ми предлагате това?
— Защото съм загрижен за вас и изпитвам потребност да ви услужа. Толкова ли е изненадващо?
— Аз не ви познавам, вие също не ме познавате.
— Значи ви липсва официалното взаимно представяне — установи развеселено той и още докато казваше името си с лек подигравателен поклон, разбра, че тя не е очаквала този тон и тези думи. Тя бе успяла да го изненада, а той не беше свикнал с изненади.