Лорънс раздвижи леко ръка и изведнъж Анжелика усети до ребрата си корав, студен предмет.
— Няма нужда да търсите, защото аз вече го намерих — изрече злобно бившият й годеник. — Отстъпете назад или ще забия един куршум в сърцето на любимата ви съпруга.
— Внимавай — прошепна с пресекващ глас Анжелика. — Той иска да те убие.
— Много мило, че ме предупреждаваш, скъпа — отговори равнодушно Рейнолд. — Макар че аз не го очаквах и че не е нужно. От мига, когато видях за първи път баща ти, аз разбрах, че той не е способен да те отвлече по този гаден, брутален начин. Той е твърде добре възпитан и притежава чувство за чест, за да прибегне до услугите на онази паплач.
— Вие май искате да ми намекнете, че аз не съм нито едното, нито другото — изфуча вбесено Лорънс. — Но какво значение има това, след като скоро ще умрете?
— Прав сте, че няма значение, но аз не мога да се примиря с мисълта, че някакъв избухлив самохвалко е способен да ме довърши — отговори небрежно Рейнолд. — Вие сте един дребен негодник, който се съюзява с градските джебчии и главорези. Това отива твърде далеч.
— Предотвратете го, ако можете — предложи с дрезгав смях Лорънс.
— Разбира се. — Рейнолд изкриви доволно лице. — Ще го разберете, когато направя онова, което трябва. Оная измет, дето сте я наели, няма да ви окаже кой знае каква помощ. Тит Жан и хората ми ги следят от мига, в който влязоха в „Боньор“. Сигурен съм, че вече са ги заловили.
Лорънс стисна до болка ръката на Анжелика. После сведе глава и се загледа със смръщено чело към мястото, където стоеше Рейнолд.
— Обаче Анжелика е в ръцете ми. Какво ще правите сега?
— Надявах се да се заинтересувате от един малък дуел, но започвам да мисля, че ви липсва кураж.
Гласът на Рейнолд звучеше все така безгрижно, но в него имаше смъртна заплаха и Анжелика усети как кръвта замръзна във вените й.
— Не — прошепна безсилно тя. — Не можете да направите това.
— Защо не, скъпа моя? — попита с нежен тон съпругът й.
Анжелика прокара език по пресъхналите си устни.
— Рамото ти, Рейнолд! Не си в състояние да се биеш!
— Вероятно си права, но все пак ще опитам. Макар че не беше особено умно от твоя страна да споменаваш пред Едингтън за слабостта ми. Разбира се, ако не очакваш с радост живота, който той ти обеща.
Анжелика поклати решително глава и къдриците нападаха по лицето й.
— Никога!
— Но също толкова малко се радваш на живота с мен. Кой може да разбере какво става в сърцето на една жена? И кой се опитва да проникне в него, особено ако вече държи наградата в ръката си? — Той се обърна делово към Лорънс: — „Боньор“ принадлежи на мен, защото като съпруг на Анжелика аз имам пълното право да разполагам със собствеността й. Ако искате плантацията, трябва да ми я отнемете със сила. Няма друг начин.
— О, Рейнолд, не! — изплака Анжелика. Гласът й преливаше от болка, но съпругът й не й обърна внимание.
Лорънс гледаше замислено врага си.
— И какво ще възпре хората ви да се нахвърлят върху мен, когато ви видят да падате?
— Моята дума — отговори спокойно Рейнолд и го погледна с очакване.
Лорънс избухна в смях.
— По-добре да заложа на сигурно и да отведа Анжелика. Не можете да ме спрете, защото ако се опитате, ще я убия.
— Вие очевидно нямате никакъв талант за преговори — установи презрително Рейнолд. — Ако тя умре, с нея ще умрат и всичките ви надежди да се сдобиете с „Боньор“. Толкова ли не разбирате, че със смъртта й ще загубите всичко, човече? Защо смятате, че имам интерес да ви спра? За мен това е повече от изгодно, защото по този начин ще сложите край на безнадеждните си стремежи да получите плантацията ми. Аз ще заповядам да ви застрелят и ще си живея спокойно в „Боньор“ като щастлив вдовец, освободен от грижата за съпруга, която никога не ме е интересувала.
„Освободен от грижата за съпруга, която никога не ме е интересувала“.
Това беше блъф. А може би не? Анжелика не знаеше на какво да вярва. Имаше чувството, че кръвта, която течеше по вените й, е осеяна с мънички стъклени кристалчета. Ръцете й бяха леденостудени, само бузите й пламтяха като огън. Корсетът я стягаше толкова силно, че не й позволяваше да диша, и тя си пожела да се освободи завинаги от него.
Лорънс изобщо не се усъмни в думите на съпруга й. Натискът на пистолета върху ребрата й отслабна. В гласа му прозвучаха едновременно враждебност и примирение: