— Значи и него сте измамили — установи обвинително тя.
Рейнолд кимна.
— Накарах всички да повярват, че ще те отведа със себе си, когато оцелелите напуснаха мястото на събитието.
— Значи ме взехте заедно с всичките си вещи… — започна разярено тя, но изведнъж млъкна. Към объркването в погледа й се прибави отчаяние. Тя погледна бързо Рейнолд, после вдигна очи към мрака над главата му. Накрая проговори с треперещ глас: — Имаше ли още много… оцелели?
— Казаха ми, че сто и трима от общо двеста седемдесет и един пътници са останали живи. — Той помълча малко и добави делово: — Баща ти и Едингтън не са били между тях.
Анжелика го знаеше от мига, в който узна къде се намира; просто й трябваше малко време, за да зададе въпроса на глас. Той й бе спестил мъчението да търси подходящите думи. За това и за липсата на фалшиво съчувствие тя усети нещо като благодарност.
Сълзи запариха в очите й и потекоха на горещи поточета по бледите бузи. Без да им обръща внимание, Анжелика попита с пресекващ глас:
— Поне погребаха ли ги както подобава? Погрижихте ли се за телата им?
Мъжът мълча толкова дълго, че тя вдигна глава и го изгледа въпросително. Когато й отговори, лицето му беше мрачно и затворено:
— Не намериха телата им и вероятно никога няма да ги открият. Мисисипи не пуска мъртъвците си или поне така твърдят лодкарите. Ако беше възможно, щях да направя всичко необходимо, за да ги погреба.
Анжелика прие с доверие отговора. Очевидно баща й и Лорънс бяха намерили смъртта си в коварната река. Ако бяха оцелели, сега щяха да бъдат до нея.
— Откога… — започна задавено тя.
— Точно две седмици и пет дни — прекъсна я меко мъжът. — Ти беше улучена от падаща греда. Първите двадесет и четири часа беше в безсъзнание и се съмнявахме, че ще се събудиш. Имаше тежко мозъчно сътресение, а после към него се прибави и висока температура. Не се изненадвам, че нямаш спомен от случилото се.
— Мисля, че помня много неща — възрази упорито тя.
И наистина беше така: ако се напрегнеше, виждаше младия лекар с полепнала от пот пясъчноруса коса, който стреснато местеше поглед от нея към Рейнолд. Виждаше и себе си, вързана върху една врата, как я изнасят на борда на друг параход. Помнеше отвратителното лекарство, което Рейнолд упорито изливаше в устата й, макар че тя плачеше и го молеше да я пощади. Помнеше първата нощ в тази стая, спокойствието, хладината, меките постелки. Преди да заспи, бе стиснала до болка нечия ръка и се бе почувствала сигурна и защитена.
По бузите й все още се стичаха сълзи и тя ги изтриваше с ръка, без да съзнава какво прави.
Тъмнокожата жена, чиято колосана бяла престилка и чиста кърпа на главата издаваха икономката, пристъпи напред със загрижено изражение, но Рейнолд вдигна предупредително ръка и й махна да излезе. Неохотно и с изражение, което ясно издаваше неодобрението й, жената се обърна рязко, излезе и внимателно затвори вратата след себе си.
Ренолд направи няколко крачки към леглото и Анжелика се сгърчи, сякаш я беше ударил.
— Успокой се. Аз не представлявам опасност за теб, кълна се — промълви меко той и направи още една крачка.
— Останете там, където сте. — Анжелика се опита да говори заплашително, но думите й прозвучаха умолително и безсилно.
— Вече е малко късно за това, не мислиш ли? Сега съм твой законен съпруг. Да не говорим, че толкова нощи спя като вярно куче на твърдия нар в краката ти. Тези нощи ми се сториха по-дълги от броеницата на светеца. Знаеш ли колко пъти съм обтривал с мокра кърпа парещата ти кожа, и то на места, които досега са били познати единствено на теб и на бавачката ти.
— Не сте направили това, нали? — Анжелика нямаше сили да го погледне. Сигурно има причини, за да говори така с мен, каза си тя. О, само да можех да мисля малко по-ясно, сигурно щях да открия истината.
— Някой трябваше да сменя Естел, нали? Освен това съм на мнение, че тази привилегия е запазена само за мен.
— Защо? С какво сте я спечелили?
Усмивката му беше измъчена.
— Постепенно си възвръщаш остроумието. Виждам, че се чувстваш по-добре. Но мисля, че имаш нужда от много сън. Затова не се занимавай повече с мен и заспивай. Все едно, че ме няма тук.
Той пристъпи към главата на леглото и изля някаква тъмна течност в една кристална чаша. Ръката му беше спокойна, погледът съсредоточен в онова, което вършеше. Остави чашата, посегна към една гарафа и доля в чашата студена вода. Разклати я и й я подаде.