Докато Рейнолд отсъстваше, за нея се грижеше икономката Естел. Жената беше много мила и й разказа, че домакинството се състои не само от тях тримата, но и от камериера на Рейнолд Тит Жан, от две прислужнички, готвачката и трите й помощнички, един кочияш и двама оборски ратаи. Тя наричаше Рейнолд „метр“, но не каза почти нищо за живота му, а Анжелика така и не разбра дали мълчанието й се дължи на дискретност или на страх от всевластния господар.
— Метр сам определя къде ходи и какво прави — отговори на въпроса й Естел. — Ако се интересувате, попитайте самия него. Възможно е да ви разкаже.
— Какво значи „възможно е“? — не се стърпя Анжелика.
— Зависи от настроението му — обясни с мрачна усмивка икономката. — И от това, защо желаете да узнаете с какво се занимава навън. Той обмисля много внимателно всичко, което казва и върши, и бог ми е свидетел, това го прави да прилича на стар мърморко.
Тази сутрин Рейнолд изобщо не приличаше на стар мърморко. Изглеждаше ленив и доволен, властен и красив като тигър, излегнат на топлото слънце. Много й се искаше да запрати по главата му някоя чиния или чаша.
Анжелика седеше удобно облегната на възглавниците и пиеше кафе с мляко. Чинията, оставена на таблата, беше празна, защото сладкишите с шоколадова сметана, с които в момента я угояваше Естел, бяха невероятно вкусни. Тя остави и чашата на таблата и изтри устата си с дантелената салфетка. Отпусна се назад, скръсти ръце и заговори решително:
— Мисля, че изобщо не ви разбирам.
— Защо започваш караница още преди закуска? — промърмори Рейнолд, без да вдига поглед от вестника си. — Всъщност, трябваше да се сетя.
— Вече закусих — възрази Анжелика.
Мъжът остави вестника и се обърна към нея.
— А, да. Тогава можеш спокойно да ми разкажеш какво те мъчи.
Анжелика имаше чувството, че той вижда как последната капка кафе се стича през гърлото й. Не й беше приятно да я подлагат на такъв обстоен оглед, но може би в това се криеше предимството й. Опъна устни и рече:
— Ами, що се отнася до…
Мъжът изкриви лице.
— Не така. Нима списъкът на нещата, които те смущават, е толкова дълъг, че не можеш да ги изброиш спонтанно? Моля те първо да ми обясниш какво у мен не разбираш.
Тя се зарадва, че стрелата й го е улучила, но нямаше време да се наслади на успеха си.
— Знаете ли, когато преди няколко дни любезно ми обяснихте какво правя тук, казахте, че сте ме компрометирали и сте се оженили за мен само заради това…
— Извини ме, но не съм казал това — прекъсна я възмутено Рейнолд. — Само ти обясних защо влязох в ролята на съпруг, когато дойде лекарят. Причините, поради които се ожених за теб, са от съвсем друго естество.
— О, прощавайте — проговори с преувеличена учтивост Анжелика. — Ето какво не разбирам. Бихте ли били така добър да ми обясните разликата.
Мъжът вдигна едната си вежда.
— Всичко е въпрос на желание. В този случай на моето желание. Не съм се оженил за теб заради незначителните подозрения на няколко провинциалисти, а защото исках за себе си правото да ти осигуря лечението и отношението, които смятах за необходими. Другата причина беше, че изпитвах неустоимо желание да те видя почти необлечена в леглото си.
Анжелика го погледна изумено и с мъка сдържа желанието си да се завие до брадичката. Не повярва нито дума от онова, което той й каза. Вече го познаваше достатъчно добре, за да не взема думите му за чиста монета.
— Значи ме желаете — промълви смутено тя.
— Ако не се лъжа, изясних това още в самото начало — отговори той и я измери с внимателен поглед.
Анжелика преглътна и посвети вниманието си на ръцете си.
На безименния си пръст носеше сватбен пръстен във френски стил, много широк, украсен със сапфир и диаманти. Откри го там преди два дни, когато се събуди. Сега го завъртя и се опита да събере мислите си.
— Добре, да речем, че е така — промълви замислено тя. — Но трябва да приема, че аз също съм положила клетва за вярност пред свещеника или поне съм му дала да разбере, че съм съгласна с брачната церемония. Защо според вас не съм крещяла с цяло гърло не?
— От благодарност — предположи той и зелените му очи потъмняха. — Или може би си се примирила с неизбежното.
— Защото съм проумяла колко компрометиращо е положението ми, все едно вие признавате ли го или не. Но аз имах годеник или поне по онова време мислех така.
— Той изчезна. Но аз бях тук, с теб. Кажи ми, познаваше ли добре младежа, който щеше да стане твой съпруг? Искаше ли тази женитба?
— Сега не говорим за това.
— Така ли? Всеки ден се сключват бракове между непознати, нали? Връзка като нашата може да изглежда неприятна, но безброй мъже и жени са в много по-лошо положение. Все пак повечето успяват да преодолеят първоначалните трудности и да започнат нов живот.