За момент се изкуши да се присъедини към играта, но се отказа. На масата седяха мъже, които го познаваха, и можеха да споменат неща, за които беше по-добре да се мълчи. Двамата с Едингтън не се познаваха, но можеше да се очаква, че годеникът на Анжелика ще наостри уши при споменаването на името „Боньор“.
С Едмънд Крю положението беше по-различно. Рейнолд полагаше големи усилия, за да го избягва. Бащата на Анжелика беше известна фигура в Ню Орлиънс; двамата се хранеха в едни и същи ресторанти, седяха в съседни ложи в операта, посещаваха едни и същи игрални салони. Може би Крю беше осведомен за връзката между Рейнолд Хардън и мъжа, чиято плантация беше откраднал.
За да узнае нещо за Лорънс Едингтън, Рейнолд се задоволи да го наблюдава внимателно по време на покера. Младежът играеше дръзко и се осланяше повече на късмета си, отколкото на действителните си шансове да спечели. Когато залагаше или хвърляше картите си на масата, правеше това по екстравагантен начин, когато печелеше, ставаше високомерен, а когато късметът го изоставяше, започваше да се цупи.
Тези наблюдения и сведенията, които Рейнолд беше събрат преди, му даваха доста ясна представа за мястото, което Лорънс Едингтън заемаше в странната тройка. Годеникът на Анжелика не беше непременно мухльо, но очевидно не умееше да контролира чувствата си. Липсваше му учтивостта поне да се престори, че предпочита компанията на годеницата си пред играта на карти, липсваха му и маниерите, с чиято помощ мъжете завладяваха сърцата на жените. Не, той не беше сериозен конкурент и годеницата му нямаше да приеме трагично загубата.
Накратко казано, Лорънс не представляваше препятствие. Рейнолд се отблъсна енергично от стената и напусна мъжкия салон.
Може би беше най-добре да отиде при мадам Парнел и да се запознае с бъдещата си жертва. Много му се искаше да размени няколко думи с дъщерята на Едмънд Крю, да проведе лек светски разговор, в който нямаше да има нито сълзи, нито горещи изблици на чувства, да й се представи като мъж и кавалер, а не като чудовището, което всъщност беше.
Не. Такава среща би била преголям лукс. Тя нямаше да промени нищо, можеше само да отслаби решителността му да осъществи отдавна замисления план.
С неподвижно лице и енергична крачка той напусна големия салон и се запъти към стаичката, където единствената корабна камериерка чакаше позвъняванията на дамите.
2
„Кралица Катлийн“ беше сравнително стар параход. Той плаваше вече четири години по Мисисипи и очевидно нямаше намерение да се оттегли в заслужена почивка, макар че безбройните стъбла на паднали дървета, пясъчните плитчини, бурите, неспособните лоцмани и неизправните машини правеха повечето плавателни съдове негодни още след третата година от пускането им на вода. Въпреки това „Кралица Катлийн“ беше любимият параход на Рейнолд, преди всичко защото беше конструиран именно за пътувания по долното течение на Мисисипи. Той харесваше капитана, уважаваше лоцмана и редовно хвалеше готвача, но най-много се възхищаваше от кабините. Те бяха достатъчно големи, за да се понравят и на пасажери, свикнали с просторни спални, освен това бяха построени така, че при горещо време се проветряваха достатъчно през нормалната вътрешна врата и през малък люк към външната палуба.
Рейнолд зае позиция на палубата в непосредствена близост до външната врата на кабината, в която беше настанена Анжелика Крю. През спуснатите жалузи проникваше светлина, но освен тихото, изкусително шумолене на копринени поли и няколко въздишки не се чуваше нищо. Облегнат на резбованата дървена колона, мъжът се вслушваше напрегнато. Изпитваше известно нетърпение, но настроението му в никакъв случай не можеше да се нарече лошо.
Луната беше изгряла и изглеждаше дружелюбна, сияеща и в същото време плаха, както криеше мекото си златно лице зад пурпурносивите облаци. Подвижният, блещукащ светлинен лъч, който танцуваше по водната повърхност, сякаш имаше тегло и беше материален. Рейнолд го усещаше по ресниците си, по устата, но устоя на напора да протегне ръка и да го докосне, защото още преди много време беше прозрял, че битката за непостижимото не може да бъде спечелена.
Изведнъж на палубата над главата му изпищя корабна сирена. Мъжът напрегна всичките си сетива и застана нащрек. Когато откри причината за вълнението, излезе напред и се опря с две ръце на релинга.
Зад „Кралица Катлийн“ се движеше друг параход. Тънките комини изпускаха кълба черен, обсипан с оранжеви искри дим, а от преливниците по палубата се стелеха сребърнобели облаци пара. Параходът носеше името „Синсинати Сити“ и с пълна пара пореше вълните зад „Кралица Катлийн“. Само след минута „Синсинати Сити“ даде остър сигнал с корабната сирена и започна незабавно маневрата за изпреварване.