Колийн Шанън
Нежният звяр
Погледът на дракона
— Знаеш какво искам.
И отново този поглед — продължителен, собственически.
— Има някои неща, които дори злият Дракон не може да притежава. Колко патетично, че мъж с твоето положение трябва да падне така ниско и да се пазари. Ако не те намирах толкова жалък, може би почти щях да те съжалявам.
Съскането на дъха му беше единственото предупреждение, преди да изпита истинската сила на драконовия гняв. Яростните думи се изсипаха от устата му като пламъци:
— Съжалявай ме, ругай ме, мрази ме дори, но не можеш да направиш нищо, освен да забавиш онова, което стана неизбежно онази нощ. Не е необходимо да се пазаря, дори да те насилвам, защото ти сама доказа това в ръцете ми. Ще дойдеш при мен, и то съвсем скоро. И не защото си принудена да го направиш, а защото ще го поискаш.
Глава 1
В последната нощ на Калиста Ралей в единствения дом, който някога бе имала, тя се събуди, за да разбере, че кошмарът е действителност — той бе дошъл.
В първия момент успя да потисне тревогата си. През последната година й бе станало навик да се събужда с ускорен пулс и пресъхнала уста, преживявайки отново ужаса, който нямаше име и лице.
Седна в леглото, стиснала завивките.
— Кой е?
Тишина. Взря се в тъмнината. От устата й излизаше пара. Размърда се на твърдия дюшек. През последния месец тук нямаше слуги, които да изтупват леглата, дори да готвят. Беше сама в къщата, заедно с болния си втори баща и пияния си полубрат. Все пак Цербер, нейният мастиф, пазеше вратата. Калиста се ослуша, но не го чу да лае.
Какво я бе събудило?
Вятърът свиреше навън и стенеше из празните коридори. Утре щяха да продадат и леглата си, нищо чудно, че нервите й бяха опънати до краен предел.
Погледът й се спря върху завесите, които се люлееха като изгубени души в тъмнината. Зад тях лесно би могъл да се скрие човек. Дали този… звяр се спотайва там, готов да осъществи отмъщението си.
— Глупости! Никакви глупави романи повече, моето момиче. — Звукът на собствения й глас сякаш я поуспокои.
Отново дрънчене на някой отворен капак на прозорец. Калиста дръпна завивката до носа си и затвори очи. Трябваше да си почине, за да е готова за преместването в наетата малка къща утре. Трябваше да успее. Беше добра в това отношение, помисли си горчиво. Беше се научила на това, докато имението, принадлежало на рода на майка й в продължение на десет поколения, се рушеше пред погледа й.
Бившето й имение, поправи се мрачно тя. Пламтящи образи на дракони, бълващи огън, и рицари, размахващи мечове, водеха една безкрайна битка в съзнанието й.
Само ако можеше да се изправи пред мъчителя им. Сигурно звярът, който прогонваше съня й, щеше да се окаже обикновен човек, след като се разкрие. Но вторият й баща отказваше да сподели с нея съмненията си относно самоличността на врага им.
Но и не успяваше да скрие страха в очите си…
Дори и тази вечер спориха по този въпрос.
— Калиста — каза той в празния сега кабинет, — той ме мрази прекалено много, за да наблюдава страданието ми отдалеч. Ще дойде. Скоро. Всъщност очаквам с нетърпение появата му.
Калиста се бе изненадала от собственото си самообладание, докато слагаше подноса с вечерята на пастрока си върху една щайга. Беше сготвила супата от последните останали зеленчуци и от пилешкото, което един мил съсед й бе дал. Беше разпределила кокошката така, че да им стигне за цяла седмица. Но сега дори костите бяха голи.
Тя сложи внимателно лъжицата до нащърбената чиния.
— Може би предупреждението ти ще има по-голяма полза, ако ми кажеш някакво име.
Хенри Албърт Стантън, граф Суонлий, блъсна подноса. Щайгата се обърна, подносът падна на земята. Супата се разплиска по мраморния под.
— Не мога да ям тази помия. И прасе не би я докоснало, камо ли благородник.
Тя се втренчи в него.
Той отпусна уморено глава назад.
— Единственият човек, който ме мрази достатъчно, за да ни причинява това, е мъртъв. Или поне така се твърди.
— Аз съм на двайсет и две и съм достатъчно голяма, за да ми спестяваш подобни неща. Кой беше… или е… този мъж?
Той извърна поглед и се загледа в огъня. Напудрената му перука изглеждаше смешно над смъкнатите рамене. Известната Жълта роза блестеше върху иглата му за вратовръзка. Безценният канарено жълт диамант беше голям колкото слива. Той никога не би го продал, дори и да умираха от глад.
Как би могла да го обвинява? Знаеше, че пази камъка, откакто, още съвсем млад, го е донесъл от Индия. Диамантът беше много по-ценен от хилядите лири, за които можеше да се продаде, въпреки мръсните тайни, които се мълвяха за придобиването му.