Джонсън се наведе към нея и прошепна високо:
— Радостта от живота е в разнообразието, мило дете. — Той погледна назад през рамо, после отново към Калиста. — С изключение на онези случаи, когато истинската любов споходи двама щастливци.
Калиста се изчерви, когато очите й срещнаха погледа на Дрейк. Тя вдигна ветрилото до лицето си и го размаха. Усмихнат, Джонсън продължи към трапезарията. Калиста предложи ръката си на Дрейк.
— Добре дошъл, мистър Херик. Радваме се на присъствието ви.
— Ние? — повтори Дрейк.
Погледна към студеното изражение на Куотърмейн. Той погледна през него, после продължи да разговаря с човека пред себе си. Дрейк се зачуди къде ли е Хенри.
Калиста ядоса Куотърмейн, когато дръпна Дрейк от редицата гости и го заведе в една празна зала за игра на карти. Гледаха се дълго един друг, после Калиста призна:
— Много се радвам, че дойде. Що се отнася до изненадата ти, много е щедра, но ще ти върна Парис след няколко дни. Ти го купи честно, а аз вече не разполагам с достатъчно пари, за да го обучавам. Похарчихме всичко за откриването на игралния дом.
Тя наклони глава на една страна, наблюдавайки го внимателно.
Дали тя знаеше какво възнамерява да прави? Конят можеше да бъде единственият й източник на доходи съвсем скоро…
— Няма смисъл да го държа при себе си. Той не се подчинява на моите жокеи. Всъщност е доста буен. Мисля, че му липсва някой. — Той я огледа от горе до долу и добави: — За първи път в живота си ревнувам от кон. Обсипа ли го с милувки?
Калиста се усмихна.
— Точно това направих.
— Радвам се да видя, че цветът се е върнал върху страните ти. Но ако възнамеряваш да го вземеш да спи при теб, ще трябва да си намериш по-голямо легло. — Погледът му я прониза.
Тя не се засмя, както очакваше Дрейк. Всъщност очите й потъмняха в онова изражение, което винаги го възбуждаше.
— Ти имаш едно достатъчно голямо, доколкото си спомням.
Той преглътна.
— Не е достатъчно голямо за мен и него.
Съблазнителните й устни се разтеглиха в усмивка.
— Кой е казал нещо за Парис?
Дрейк премига. Тъкмо протягаше ръка към нея, когато откъм вратата се чу противен глас:
— Не смятах, че си толкова зле възпитана, че да изоставиш уважаваните си гости заради този… нехранимайко, Калиста.
Куотърмейн влезе в стаята.
Калиста стисна зъби, но запази спокойното си изражение.
— Сигурна съм, че мога да отделя няколко минути, за да поговоря с приятел.
Куотърмейн изсумтя.
— Приятел? Той иска само едно нещо от теб.
Калиста тръгна към Куотърмейн и когато стигна до него, спря и го потупа с ветрилото по бузата.
— Същото, каквото и ти, както си давал да се разбере неведнъж. — Тя погледна между двамата мъже, сякаш се опитваше да реши, после отвори ветрилото и скри лицето си. — Тъй като вече съм пълнолетна, мога сама да направя избора си, слава Богу. Избирам… — Тя млъкна, а очите й танцуваха над синята коприна на ветрилото.
Дрейк знаеше, че тя ги дразни, но очите на Куотърмейн се разшириха в очакване. Направи една крачка към нея.
Тя свали ветрилото.
— Избирам масата за вист тази вечер. Радостта от живота е в разнообразието, както казва добрият доктор. — Тя изчезна, съпроводена от шумоленето на роклята си.
Куотърмейн погледна мрачно след нея. Очевидно се бе ядосал.
Дрейк се изсмя грубо.
— Май ти натри носа, а?
Изцъклените сини очи на Куотърмейн го изгледаха с презрение.
— И аз не видях пръстена ти на ръката й.
Дрейк скръсти ръце и се облегна на стената.
— Още не.
— Никога. Тя никога няма да бъде твоя, проклето копеле.
Дрейк разглеждаше съсредоточено върха на обувката си.
— О, да. Забелязвал съм го и преди у теб.
Куотърмейн се опита да се престори на безразличен, но любопитството надделя.
— Какво?
— Че ти харесват неща, които не ти принадлежат. Може би затова ти и Стантън се разбирате толкова добре.
Тъй като Куотърмейн просто го наблюдаваше високомерно, Дрейк добави:
— Или може би трябва да наричаме нещата с истинските им имена, особено като се има предвид настоящата ситуация, като кажем, че си изключителен крадец, който наема други да му вършат мръсната работа, но взема повече, отколкото му се полага.
Дрейк се зарадва, когато Куотърмейн стисна ръце в юмруци. Направи крачка към него, забеляза очаквателната му стойка и отстъпи.
Дрейк щракна с пръсти.
— Жалко. Един добър бой понякога оправя човек.
Той се върна отвън. Трябваше само да последва тълпата, за да открие масата на Калиста. Играчите се бяха наредили толкова плътно, че той трябваше да остави всяка надежда да придърпа още един стол.