— Обичаш предизвикателствата, нали?
Дрейк сви рамене.
— Петдесет хиляди за мен са нищо. Струваше си риска да сложа това копеле на мястото му.
— Гордостта ти ще бъде причината за падението ти някой ден. — С побелели устни, тя бързо се отдалечи.
Никой не чу мрачните думи на Дрейк:
— Но не днес.
Той отиде в трапезарията, надявайки се да успокои бунтуващия си стомах с малко храна. Доктор Джонсън тъкмо приключваше с вечерята си. Дрейк се поколеба леко, когато го видя, но старецът му махна весело. Дрейк въздъхна и отиде при него, знаейки, че след тази вечер докторът вече нямаше толкова да се радва на компанията му.
Наистина, цялото общество сигурно ще го заклейми след това, което щеше да стане тази нощ. Беше ли права Калиста? Дали гордостта не ръководеше живота му, а не справедливостта? Дрейк прогони тези мисли и седна до доктора.
— Не играете ли, сър?
— Картите не са един от талантите ми, млади човече.
Дрейк се пошегува:
— Изненадан съм, че има нещо, от което не разбирате.
— Желанието за познание е естествено за човека. Да не би да смятате, че само защото съм стар, това не се отнася за мен? Още не съм за изхвърляне. Ако исках да стана комарджия, все още мога да го сторя. Но просто не искам.
Дрейк побърза да го успокои.
— Не, сър, въобще нямах предвид това. Аз… — Дрейк спря объркан. Напрежението го правеше тромав.
Трябваше да позволи на Клайд да дойде с него. Клайд винаги знаеше какво да му каже, за да го успокои, както и да види правилния ход на нещата. Но той напоследък отхвърляше всички съвети на Клайд. Освен това някой трябваше да наблюдава магазина. Куотърмейн още не беше победен.
Джонсън се отпусна.
— Няма значение, млади човече. Предполагам, че в ума ви има други, по-важни неща от евтините баналности.
Дрейк прикри облекчената си въздишка.
— Благодаря ви, сър. — Той забеляза, че в трапезарията идват все повече и повече хора и го зяпат със смесица от неприязън и любопитство. Пред всички тези погледи нищо чудно, ако се задавеше. — Сър, възнамерявате ли да поостанете?
Джонсън протегна крака си, който очевидно го болеше.
— Не много.
— Мога ли да ви помоля да останете за чаша вино с другите джентълмени?
Пълната бяла ръка на Джонсън намести перуката му.
— Хм, а аз мога ли да попитам защо искате да остана?
— Имам… да казвам нещо и искам да го чуете от мен, а не от клюкарите.
Сините очи на Джонсън се смекчиха.
— Както желаете.
Дрейк скочи на крака.
— Хубаво. Връщам се веднага.
Джонсън се загледа с любопитство след него.
Калиста наплиска зачервеното си лице с вода. Страхуваше се да се върне долу. Хенри беше болен, Куотърмейн и Саймън излязоха и не й оставаше нищо друго, освен да влезе в ролята на домакиня. Къде, за Бога, заведе Саймън Куотърмейн? Внезапното му изчезване не беше добро за безопасността на Дрейк, защото, когато излезе от залата за игра, върху лицето му беше изписано изражение, което Калиста познаваше добре.
Пламтяща омраза.
Дрейк го бе победил — в бизнеса, на карти… в любовта. Куотърмейн не беше от хората, които лесно приемат поражението. Ако трябваше да мами, за да победи, щеше да го направи, както го бе доказал, когато ги принуди да вземат заем или да изгубят дела си.
Калиста отпи малко коняк, закашля се, отпи още. Стряскаше се и от сянката си само защото беше изморена.
Но конякът не можа да стопи буцата в стомаха й. Тя остави чашата, изпъна рамене и отиде до вратата. Тъкмо я отваряше, когато дочу странен, провлечен звук. Тя излезе отвън и видя Дрейк, който влачеше една картина надолу по стълбите.
Тя се вцепени. Цялото й трудно постигнато спокойствие изчезна — той възнамеряваше да се разкрие пред обществото. Както и тя самата, Дрейк не можеше повече да понася това мъчение и щеше да му сложи край.
С разкриването на самоличността му щяха да изгубят средството си за изкарване на прехраната. Беше му отказвала прекалено много пъти и той сега щеше да триумфира с отмъщението си. Калиста се втурна напред, затръшна вратата. От устата й бяха готови да бликнат умоляващи думи, но тя прехапа устни.
Истината я удари като плесница през лицето. Бяха превърнали семейната му къща в игрален дом, те бяха натрапниците, той беше в правото си да ги изгони и да си вземе това, което му се полагаше по рождение.
Фактът, че и последният им петак беше вложен в това място, си беше просто лош късмет, опита се да се убеди тя.
Или добре пресметнат провал?
Калиста си представи как студените ветрове духат през рушащите се стени на Самърлий. Тръгна бавно надолу по стълбите, стиснала здраво парапета. Сърцето й биеше бясно. Трапезарията беше празна, както бе очаквала. Прислугата беше раздала чаши с вино в големия салон.