Калиста надзърна вътре. Дендита с перуки и фракове се бяха събрали пред голямата камина, отпиваха от хубавото вино, разменяха си остроумни забележки.
Отвън простолюдието трепереше на студения пролетен вятър. Калиста потрепери, осъзнала, че може съвсем скоро да се окаже сред тях, макар че не се страхуваше единствено за себе си. Дрейк ровеше в огъня, обърнал гръб на тълпата, по-голямата част от която вече и без това го ненавиждаше. Представителите на цвета на обществото не обичаха да ги правят на глупаци, нито пък щяха да приемат човек с миналото на Дрейк, колкото и синя да беше кръвта му. Дрейк се изправи, подпря се с лакът на камината, точно под портрета, който очевидно бе накарал някой слуга да окачи над камината.
Дори и Калиста да бе имала някакви съмнения относно целта му, сега те изчезнаха напълно. Почувства го в решителността, която се излъчваше от него, в начина, по който стоеше пред семейното си огнище. Калиста влезе вътре, вдигнала високо глава, въпреки скандализираните погледи на някои от по-възрастните джентълмени. На жените не беше позволено да присъстват на този изключително мъжки ритуал.
Страхът й понамаля, когато забеляза доктор Джонсън, седнал на почетното място — голямо кресло до камината. Може би неговото влияние щеше да попречи нещата да станат прекалено отвратителни. Той вдигна поглед и я видя. Тя стискаше ветрилото си толкова силно, че разкъса нежната коприна. Джонсън погледна към извисяващата се фигура на Дрейк, после отново към Калиста и й се усмихна съчувствено.
Нямаше свободни места, затова Калиста прекоси салона и седна на пода пред Джонсън. Той докосна рамото й и съчувствието му й даде малко сили.
След всичко това, каза си, щеше да започне нов живот. Никога повече нямаше да се налага да вижда Дрейк Кимбал. Не можа да го погледне, когато започна, но видя, че Саймън и Куотърмейн влязоха в салона, погледнаха портрета и се спряха до вратата.
— Много от вас сигурно са се чудили защо един възрастен мъж се разхожда из Лондон, сякаш е на маскарад. — Дрейк се засмя. — Не съм го правил по свой избор, уверявам ви.
Калиста забеляза, че Саймън изглежда объркан, но погледът на Куотърмейн шареше от лицето на Дрейк към портрета и на лицето му постепенно се изписваше истински ужас.
— Много е просто — не можех да разкрия кой съм, защото се бях посветил на една цел, която ме ръководеше още от малко момче. Цел, която всички вие, в известен смисъл, сте преследвали. — Дрейк спря, изчаквайки напрежението да се повиши, после добави тихо: — Справедливост. Баща ми беше убит от един представител на вашата класа.
Стаята се изпълни с тих шепот. Джонсън сграбчи рамото на Калиста.
Един от по-възрастните джентълмени изсумтя с недоверие:
— Ако всичко това се е случило, когато сте били малък, как е възможно да знаете кой е убил баща ви? Нима убиецът ви е стиснал ръката, преди да свърши работата си?
Дрейк не обърна внимание на скептицизма и презрението.
— Не, но открадна две изключително ценни неща от баща ми, след това изпрати доверения си съветник да свърши мръсната работа. Този мъж каза на баща ми истината, за да го подразни — в мое присъствие — преди да го прободе в сърцето.
— Глупости — изграчи някой. — Но е доста забавно. Продъл… — Той спря бързо, изплашен от втренчения поглед на Дрейк.
— Едва оцелях. Прекарах седем години като роб на турския султан, преди да успея да избягам и да спечеля пари в Индийския океан. — Дрейк спря, наблюдавайки публиката си.
Калиста се бе обърнала на една страна и беше с лице към него, но той не я погледна нито веднъж.
Дори любопитството на най-големите циници от присъстващите вече беше възбудено. Някои от по-възрастните започнаха да шепнат имената, от които Калиста се страхуваше.
— Стантън. — Бързи погледи заваляха върху нея и Саймън.
Други казваха:
— Кимбал. Трябва да е синът на Кимбал. Мислех, че е мъртъв.
Калиста стисна ветрилото си толкова силно, че ребрата му се изпочупиха. Дрейк щеше да оправдае тези подозрения всеки момент, унищожавайки и малкото репутация, която бе останала на семейството им. Като чу следващите му думи обаче, очите й се разшириха.
— Няма да споменавам имена — каза уморено Дрейк. — Но тази шарада вече ми омръзна. Време е да заема полагащото ми се място между вас и да си върна името на баща ми.
Като магнит, портретът на силния мъж и красивото малко момче привлече погледите на присъстващите.