Доктор Джонсън беше този, който зададе разумния въпрос:
— И предполагам, имате доказателство за това?
Дрейк спря тъкмо когато бе посегнал да развърже маската си. Кимна с уважение към доктора и извади свитък документи от джоба си, хвърляйки ги в скута на Джонсън.
Шумоленето на хартията беше единственият звук, който се чуваше в залата, докато Джонсън разглеждаше документите. След това ги остави встрани.
— Копие на свидетелството за раждане на Дъруд Алистър Кимбал, 1742 г., Лондон, Англия. И завещанието, оставящо всичко на него, плюс копие от документа за титлата на Кимбал.
Измежду по-младите джентълмени се надигна шепот, защото те също започваха да разбират. Всички погледи се спряха върху бледото лице на Калиста, после огледаха стаята, оценявайки стойността на ремонта, който Стантън, без да знае, бе направил в дома, който най-големият му враг щеше да си поиска обратно. Какъв прекрасен скандал!
Отказът на Дрейк да посочи виновника не можа да заблуди никого.
Джонсън каза просто:
— Интересно, без съмнение, но тези документи биха могли да са подправени или откраднати. Как да сме сигурни, че вие наистина сте Дъруд Кимбал?
Дрейк се усмихна и свали маската си.
Залата се изпълни със смаян шепот. Джонсън също изглеждаше изненадан, взирайки се от портрета към лицето на Дрейк, огрявано от огъня.
Дори Калиста се изуми от приликата. Един по-млад, по-твърд Брайън Кимбал сега се взираше в тях.
Когато всеобщата изненада понамаля, мненията на тълпата започнаха да се разделят.
— Доста гадно поведение, ако питате мен — каза високо един стар джентълмен. — Трябваше да се представи веднага щом е стъпил в Англия, а не да тормози така Стантън.
Хенри Стантън беше харесван от обществото; Кимбал — не.
Един по-млад мъж се обади:
— Много алчно от негова страна — да вземе единственото нещо, което притежават, когато той има толкова много. Но от това, което съм чувал за Кимбал старши — кръвта вода не става.
Обади се и друг младеж:
— Е, няма да похарча и петак от издръжката си тук. Игралният дом ще бъде затворен. Дявол да го вземе този мъж. — Той се изправи, махна леко с ръка, обърна гръб на Дрейк и излезе.
Куотърмейн хвърли последен гневен поглед към откритото лице на Дрейк, преди също да излезе. Изумен и засрамен, Саймън го последва.
Много други джентълмени тръгнаха към вратата, но един суров глас ги закова по местата им:
— Кой е грешният тук, ако мога да попитам? Този млад мъж, или човекът от вашата черга, който го е осъдил на робство? — Джонсън се изправи, подпря се на бастуна си, а сините му очи горяха със силата на убежденията му.
Дрейк се бе обърнал към огъня, но Калиста разпозна по гърба му, че е напрегнат.
Дендито, което беше най-близо до вратата, сви рамене:
— Всъщност това сега няма никакво значение. Върнал си го е тъпкано на Стантън — открадна от него, заплаши живота му. Дори… — Дендито погледна към пребледнялото лице на Калиста и млъкна.
Тя знаеше какво говорят слуховете. Едноседмичното й отсъствие все още беше предмет на разгорещено обсъждане сред обществото, а собственическото отношение на Дрейк спрямо нея тук, в игралния дом, не помогна за спирането на клюката.
— Значи да отвърнем на злото със зло, така ли? Винаги е по-лесно да вършиш лошо, отколкото добро. — Джонсън въздъхна уморено — Правете каквото искате. Що се отнася до мен… — Той се обърна и сложи ръка на рамото на Дрейк. — Аз казвам, че отмъщението е горчива билка, която трови готвача така, както и бульона. Направете това, което ви диктува съвестта ви, млади човече.
Дрейк продължаваше да не вдига поглед, когато Джонсън протегна ръка към Калиста. Тя се изправи и сложи треперещата си ръка върху неговата. Само неговата опора й даде сили да мине по този коридор, от двете страни, на който в нея се впиваха любопитни погледи. Джентълмените им направиха път.
Дрейк погледна над тълпата към отдалечаващата се фигура на Калиста. Един по-внимателен наблюдател би забелязал отчаянието в сините му очи, но той стоеше, без да мърда. Хората тръгнаха към вратата. Чак когато всички си отидоха, Калиста и Джонсън излязоха от една странична стая. Изключително спокойна, тя го изпрати до външната врата.
Стъпила на стъпалото, тя каза:
— Вие отново бяхте моят спасител, сър. Как мога да ви се отблагодаря?
— Като отговорите на любопитството ми. Тази фантастична приказка истина ли е?
Калиста се поколеба, но кимна.
— Но баща ми се разкайва истински и освен това е имал причини да направи това, което е сторил.
Джонсън изглеждаше тъжен. Целуна ръката й.
— Какъвто и да е краят на всичко това, надявам се, че и друг път ще имам щастието да бъда във вашата компания.