Куотърмейн присви очи, за да прикрие злобата си, когато каза:
— Проклятие, сестра ти отново отива при Хе… Кимбал!
Саймън погледна към каретата.
— Глу… глупачка.
— Хм. Това може да предизвика още по-голям скандал, да провали бизнеса ни.
Саймън се намръщи, направи крачка след каретата, препъна се и щеше да падне, ако Куотърмейн не го бе хванал.
— Трябва да се направи нещо. — Саймън се ухили. — По-късно. — И повърна.
Ръката на Дрейк трепереше, докато той си наливаше третата чаша коняк. Болката в главата му постепенно намаляваше, но от това болката в сърцето му ставаше по-силна.
— Слабак такъв — каза на себе си.
Седеше тук сам, целта на живота му бе изпълнена наполовина, а пред него стоеше само съжаление.
Ако бе осъществил плановете си, поне щеше да изпита задоволството да види Хенри Стантън опозорен, треперещ на студа, гладен. Такъв, какъвто беше Дрейк преди толкова години.
В съзнанието му се появи един образ, едно лице, което беше прекалено одухотворено, за да бъде ангелско. И въпреки това в тези зелени очи гореше доброта, разтопяваше нещо студено и твърдо в сърцето му. Твърдата буца на омразата, заседнала в гърдите му, бе омеквала с всяка нейна усмивка. Сега се бе стопила напълно.
Но това само го тормозеше.
Изведнъж чу познато стържене. Клайд се връщаше откъм задната врата, помисли си, но само се отпусна на възглавниците. Не искаше дори старият му приятел да го вижда в това състояние.
В миналото поне бе имал някаква цел, която да го води; сега седеше тук сам. Да, знаеше, че е направил каквото трябва, но не се чувстваше по-щастлив.
Тя никога нямаше да дойде при него.
Може и да му беше благодарна, но как би могла да обича мъжа, който причини толкова беди на семейството й? Може би някой ден щеше да му даде трохите от уважението си, когато възстановят богатството си чрез игралния дом.
Трохите не бяха достатъчни. Стисна венецианската чаша толкова силно, че тя изпука. Остави я на масата и хвана главата си с ръце.
— Калиста — изстена. Името й прозвуча наполовина като молитва, наполовина като проклятие.
И тя като по чудо се появи, сложила хладната си ръка на челото му. Мислейки, че я сънува, той се облегна на нея с въздишка. Но когато чу гласа й, тих и отекващ в тъмнината, кръвта нахлу в главата му и му призля.
— Тук съм. Никога повече няма да те напускам. — Ръката й нежно приглади назад разрешената му коса.
Той протегна ръка. Страхуваше се да повярва. Докосна мека, жива плът. Дрейк изстена и я сложи в скута си.
— Мили Боже, само ако знаеш как копнеех за теб.
— Знам. — Тя хвана главата му и нежно целуна белезите от двете страни на челото му. — Стига толкова болка и мъка. От днес започваме всичко отначало.
Дрейк запали лампата, защото искаше да види очите й.
Тя го гледаше със спокойствие, което изтри и последните остатъци от съмнението му. Тези очи го преследваха още от мига, в който бе погледнал в невинните, доверчиви очи на едно дете, до този момент, когато една зряла жена го гледаше с… Затаи дъх. Страхуваше се да повярва в желанието, което виждаше там, но когато тя хвана брадичката му и прилепи устните си към неговите, истината го завладя с пълната си сила. По друго време щеше да се замисли над иронията — отмъщението беше евтина цена за подобно щастие.
Но сега съзнанието му бе изпълнено с по-примитивни истини.
Това бе предопределено да стане.
Това беше правилно.
Нищо повече не можеше да застане между тях.
Дрейк се отпусна. Страхуваше се дори да отвърне на целувката й, да не би да я изплаши. Тя усети колебанието му и удвои усилията си, плъзгайки език по ъгълчетата на устните му. От гърлото му се надигна стон, но той продължаваше да стиска устни. Хвана я през кръста, колебаейки се дали да я притисне по-близо, или да я отмести от себе си.
Още не бяха женени. А той я уважаваше прекалено много, за да я обезчести, особено след всичко, което бе изстрадала заради него. Или поне така си казваше. Но мъжествеността му не приемаше съветите на разума и вече издуваше панталоните му. Беше минало толкова много време, откак за последен път беше с жена, а да има точно тази жена…
По челото му изби пот, но той успя да се изправи и да я сложи на канапето, отстъпвайки назад от изкушението. Поклати глава, когато тя се опита да стане.
— Не, Калиста. Поне веднъж в живота си ще направя това, което е правилно. Ще се оженим с всичкия блясък и тържественост, които мога да си позволя, и ти ще станеш моя в господарската спалня на нашата къща, не тук, в леговището на Дракона. Дракона и начинът му на живот умряха тази вечер с повторното раждане на Дрейк Кимбал и аз не искам никакви спомени за онова време да вгорчават новото ни щастие.