— Радвам се да те видя, Колтър. Как е жена ти?
— Добре е, милейди. Много мило от ваша страна да се интересувате. Нейно благородие ви очаква в салона. — Колтър тръгна пред нея към резбованата врата. — Лейди Калиста Ралей — обяви той.
Едно топчесто лице, подобно на тези на ангелите, изрисувани по стената отзад, се надигна от ръкоделието.
— Слава Богу, вече си тук. За да ме отървеш от скуката, както винаги.
Калиста се усмихна.
— Мариан, мислех, че си се отказала от опитите си да се правиш на истинска дама.
— О, отказах се, отказах се. — Дребната жена заби иглата в обърканите конци и се изправи. Фигурата й беше може би малко пълна, но закръглена точно там, където е необходимо. — Но Елизабет Даунинг се обзаложи, че не мога да завърша покривка за стол за един месец. — Тя наклони критично глава, загледана в произведението си — За мой късмет, тя не уточни в какво състояние трябва да бъде покривката.
Калиста се засмя. Напрежението й се поуталожи. Мариан винаги я разсмиваше.
— Готова си да се обзалагаш, както винаги, а?
Мека, благоуханна буза докосна тази на Калиста.
— Присмяла се кука на криво дърво.
Само почакай да разбереш за какво съм дошла. Но засега Калиста само прегърна приятелката си.
— Не се и съмнявам, че ще спечелиш. Въпросът е какво?
— Ветрило, разбира се. От най-изящната коприна. Купила го е в Париж.
— А, разбирам.
Колекцията на Мариан от ветрила беше легендарна сред аристокрацията. Жените винаги очакваха с нетърпение да видят кое ветрило ще вземе Мариан на последната си разходка или посещение на театъра.
Мариан я поведе към изящното тапицирано канапе до камината.
— Но стига толкова за мен. Твоят живот е много по-интересен. Какво е това толкова важно нещо, за което споменаваш в писмото си и което е толкова тайно?
— Хенри не трябва да разбере къде ще ходя, но не мога да отида там сама. А нима има по-добра придружителка от маркиза Нетъм?
— Можеш да си приказваш цял ден, момичето ми, но няма да ти стана съучастничка, ако не ми кажеш всичко.
Калиста се засмя.
— Наистина, Мариан, подобно благоразумие изглежда странно от страна на същото момиче, което някога слагаше щурци в супата на директорката.
Красивото лице на Мариан не се усмихна.
— Както и подобно увъртане от същото момиче, което ми хвана щурците.
Усмивката на Калиста помръкна.
— Искам да ми помогнеш да се добера до Дрейк Херик. Чувам, че живее доста уединено, но със сигурност дори той не би отказал да се срещне с богатата вдовица Тапър.
Стомахът на Калиста изкъркори, когато тя погледна към подноса до канапето. Без да чака покана от приятелката си, посегна към една кифла.
— Херик! — Сините очи на Мариан се ококориха. — О, Калиста, не ми казвай, че Драконът е този, който…
— Добре, няма да ти казвам. Идваш ли с мен, или не?
— Знаеш, че ще дойда, затова не се прави на много важна.
— Едва ли съм чак толкова важна. Според него ми остава само да продължавам да падам. — Калиста заби зъби в меката кифла и задъвка методично.
Деликатните вежди на Мариан подскочиха нагоре. Бяха само един тон по-тъмни от златистите къдрици, прибрани в кок на главата й.
— Не съм чувала тази горчивина в гласа ти от смъртта на Хийт.
— Много вероятно е да я чуваш все по-често, освен ако планът ми успее.
— Охо! — Мариан също добре познаваше Калиста. — Скъпа моя приятелко, защо не приемеш предложението ми и не дойдеш да живееш при мен? Тези сложни стратегии могат да доведат до пълно унищожение.
— И аз отново ти благодаря, скъпа моя приятелко, но няма да се откажа, докато не си върна имението. След всички тези години не мога да го загубя сега. Особено заради този човек. — Калиста остави половината кифла в чинията си. — Стратегията е необходима част от успешната битка. Херик изстреля първия залп, но войната е в самото си начало.
— Говориш така, сякаш си в положение на война.
— Така е. Начинът ми на живот е поставен на карта, в края на краищата. — Калиста разказа с всички подробности срещата си с Херик преди две нощи.
Приемайки неизбежното, Мариан взе една порцеланова чиния и си сложи куп вкуснотии.
— Мили Боже, това наистина звучи зловещо. Защо, за Бога, толкова мрази Хенри. — Тя започна да яде от сладкишите.
— Не знам. Но възнамерявам да разбера.
— Аз ще се подкрепям, докато ми излагаш плана си. — Тя започна да яде, а Калиста заговори.
Мина цял час, преди да свърши.
— Е, ще ми помогнеш ли?
Мариан се мръщеше.
— Предполагам, че ако ти откажа, ще намериш друг начин. — Мариан изтри устните и ръцете си с дантелената салфетка.
Калиста сви рамене.