Саймън свали ръкавицата си.
— Омръзнаха ми обидите ти. Тя все още е моя сестра и аз съм загрижен за репутацията ни, дори тя да не е. Ти очевидно си я опозорил и ще си платиш за това.
Когато Саймън стисна ръкавицата си и я вдигна, Калиста се опита да застане между него и Дрейк. Куотърмейн хвана наметалото й и я издърпа обратно. Тя се бореше да се освободи, но когато успя да го направи, вече беше твърде късно.
Саймън удари бузата на Дрейк с такава сила, че звукът отекна в глухата улица.
— Назови секундантите си, ако въобще можеш да намериш някой, който да застане до теб. Утре сутринта по това време, в гробището Хемпстед. Оръжието — по твой избор.
Дрейк потърка бузата си. Лицето му беше в сянка, но сините му очи блестяха, озарени от свещен огън. За първи път, откак Калиста дойде при него снощи, той отново олицетворяваше прозвището си.
Калиста издърпа ръкавицата от Саймън.
— Да не си полудял. Забранявам ти.
Дрейк внимателно я дръпна и я заведе до чакащия файтонджия.
— Това е въпрос на чест, скъпа. След всичките клюки относно миналото ми и начина, по който съм спечелил богатството си, мислиш ли, че мога да си позволя да ме нарекат страхливец? Искам нещо по-добро за теб и децата ни.
Калиста се притисна към него. Сърцето й биеше до пръсване, изпълнено с ужас.
Горчивият опит й казваше, че току-що намереното щастие почти винаги е кратко.
— Но Саймън е отличен стрелец. Както и ти. Не можеш да го убиеш, Дрейк. Нито пък ще понеса той да те убие. Обичам и двама ви.
Споменът за Хийт, за жизнения му смях, изгубен завинаги след дуела, още я преследваше. Трябваше да спре всичко това!
Той сложи пръст на устните й.
— Не се страхувай. Ще измисля нещо. Довери ми се още веднъж и всичко ще бъде наред.
Той отстъпи назад и кимна на файтонджията. Човекът пришпори конете, очевидно изплашен от странните неща, които вършеха благородниците.
Усмивката на Дрейк изчезна веднага. Огромната воля на момчето, което бе преживяло толкова нещастия, надзърташе сега от очите на мъжа.
— Секундантът ми ще те извика. — Дрейк се уви в наметалото си и потъна в тъмнината. Гласът му се извиси. — И, Куотърмейн… Още недей да се смееш. Феликс Нортър е в затвора. Смятам, че с удоволствие ще посочи човека, който го е наемал в продължение на години… — Гласът на Дрейк заглъхна.
Изчезна.
В настъпващата светлина на утрото Саймън погледна изплашеното лице на Алекс.
Глава 13
Яркият ден, който настъпваше, беше най-тъжният в живота на Калиста. Слънцето се усмихваше весело, поздравявайки пролетните цветя в градината на Мариан. За първи път от месеци вятърът беше топъл. Ухаеше на нещо ново, живо, но в гърдите на Калиста нямаше надежда.
В гърлото й бе заседнала буца. Седеше на леглото си в къщата на Мариан и гледаше през прозореца. На перваза кацна червеношийка, приветстваща пристигането на пролетта. Калиста почти не я виждаше.
Беше прекалено уморена, за да заспи, и прекалено изпълнена с болка, за да стане и да приветства новия ден. Беше мислила, че всички премеждия са свършили, но сега бъдещето й се струваше толкова мрачно, колкото и миналото. Зарови лице в ръцете си, молейки се, както никога преди не се бе молила.
Усещаше някак си, че Дрейк няма да убие Саймън. Брат й обаче нямаше никакви угризения. Калиста скръсти ръце на гърдите си и потрепери въпреки топлия ден. Трябваше да направи нещо. Но какво?
От фоайето на къщата се чуха гласове. Калиста положи усилие да помръдне натежалите си като олово крайници. Тръгна надолу по стълбите, като се придържаше за парапета. Слезе тъкмо навреме, за да види как Хенри удря плесница на Куотърмейн.
— Изчезвай! Ще ипотекирам имуществото си, за да изкупя дела ти. Ти проваляш всичко, до което се докоснеш.
Мариан махна на един любопитен слуга да излезе и се облегна на стената, наблюдавайки ги угрижено. Изглеждаше облекчена, когато видя Калиста.
Почервенял от гняв, Куотърмейн вдигна юмрук, но Саймън се втурна между двамата мъже.
— Татко, недей. Алекс е единственият приятел, който остана с нас, когато имахме най-голяма нужда от това.
— Заради собствената си изгода. Саймън, не разбираш ли, че Алекс те подтикваше да пиеш, да играеш комар, а сега и да се дуелираш. Това не е животът, който майка ти би искала да водиш.
— Защо? Все пак се е омъжила за теб, нали?
Хенри се олюля след този нечестен удар под кръста, но отново застана здраво на краката си, когато Калиста сложи ръка на рамото му. Тя поклати глава към брат си.
— Саймън, направи това, което смяташ, че трябва да направиш. Но ти казвам едно — ако убиеш Дрейк Кимбал, ще тъгувам за него през целия си живот. И никога повече няма да гледам на теб по същия начин.