— Нима вече се е разчуло?
— Този Куотърмейн обикаля кафенетата цял ден, поне така ми казаха. — Джонсън не прикри неодобрението си. — У този човек няма никаква изисканост, но ако историята е вярна, не мога да кажа добри думи за никой от тези дебелоглави младежи.
Калиста погледна към хората, които бавно минаваха покрай тях, очевидно напъвайки се да подочуят нещо.
— Може ли да говорим някъде насаме?
Джонсън погледна часовника си. Когато стомахът на Калиста изкъркори силно точно в този стратегически момент, Джонсън се усмихна.
— Наел съм частна трапезария в „Кингс Хед“. Искате ли да дойдете с мен на обяд? — Той кимна на кочияша. — Прислужникът може да ви служи за придружител.
Калиста се опита да си спомни кога бе яла за последен път. Лицето й се обля в руменина, когато си представи как бе яла резенчета портокал от пръстите на Дрейк.
— Ще се срещнем там.
И така се случи, че Калиста Ралей, която скоро щеше да стане Кимбал, обядва само през една стена от бъдещия си съпруг и баща си, без да знае за присъствието им. Калиста успя да прикрие нетърпението си, докато Джонсън се наслаждаваше на телешкото си с бира.
След като изтри устата си, той сгъна внимателно салфетката до чинията си и впери поглед в нея.
— А сега, какво искате да направя?
— Саймън ви уважава неимоверно. Ако дойдете с мен на мястото на дуела, може би…
— Да разбирам ли, че искате да разубедя брат ви да не се бие? — Джонсън се намръщи.
— Знам само, че разговарях и със Саймън, и с Дрейк, но и двамата не искат да ме послушат.
— Това, което искате, е невъзможно, дете. Тук става дума за чест. Мога ли да попитам кой отправи предизвикателството?
— Саймън.
Джонсън сякаш малко се поотпусна.
— Радвам се да разбера, че преценката ми не се оказа погрешна, в крайна сметка. Не мога да си представя по-голяма провокация от това Кимбал да извика брат ви на дуел. Дрейк Кимбал очевидно много ви обича, точно както и вие него.
Калиста отпусна ръце в скута си и кимна.
— И всичко това е още по-ужасно сега, когато баща ми и Дрейк се отказаха от враждата. Куотърмейн е подстрекателят за този дуел, затова смятам, че с малко убеждаване Саймън може да се откаже от подобен незаконен начин да уреди такъв дребен спор.
Джонсън поклати глава, преди още да е свършила.
— Дуелите, които се извършват в името на честта, са по-малко незаконни от войните, в които толкова непознати умират в битка. Не, дете мое. Ако брат ви е предизвикал Дрейк, младият Кимбал няма друг избор, освен да се бие. Няма да се бие от жестокост, а в самозащита, за да избегне петното, което ще му лепнат, ако не го направи, както и да предотврати отлъчването си от обществото. Подобни цели са достойни за уважение, макар и средствата да не са. Не мога да се намесвам.
Калиста се отпусна назад в стола си.
— В такъв случай Дрейк може да умре утре сутринта.
— Откъде знаете, че брат ви няма да е този, който ще бъде ранен?
— Дрейк няма да стреля по него. — Калиста се изправи. — Благодаря за обяда, сър. Повече няма да ви безпокоя.
Джонсън стана с неприсъща за него бързина, когато тя тръгна към вратата.
— Къде ще се проведе дуелът? И кога?
Калиста му каза, не смеейки да се надява, че той ще промени мнението си. Писателят кимна, без да казва нищо повече. Калиста излезе в тесния коридор, но трябваше да се отдръпне зад един ъгъл, за да направи път на двама келнери. И надзърна в главната зала.
Огледа тълпата с пълно безразличие, но изведнъж се вцепени, вперила поглед в една от централните маси.
Дрейк. И Хенри. Наслаждаваха се на обилен обяд и бутилка вино. Калиста направи крачка към тях, но си спомни, че ресторантът е привилегия на мъжете, и се върна обратно. Джонсън, учуден от странното й поведение, излезе и надникна над рамото й. Загледаха се в двамата мъже, задълбочени в дружелюбен спор.
— Значи се оказахте права. Те наистина са се сдобрили.
Очите на Калиста се замъглиха от сълзи. Успя да кимне бързо, преди да излезе през задната врата. Каретата на Мариан я чакаше. Беше прекалено разстроена, за да забележи замисленото изражение на Джонсън, който наблюдаваше двамата стари врагове.
По време на краткото пътуване до дома на Мариан Калиста се взираше, без да вижда, навън през прозореца, преследвана все по-често от спокойното изражение на Хийт, докато лежеше в ковчега.
Тогава бе смятала, че никога повече няма да изпитва чувства, още по-малко, че отново ще се влюби. Но тогава беше млада и гъвкава. Сега, като зряла жена, знаеше с абсолютна сигурност, че ако Дрейк умреше, желанието й за живот щеше да си отиде заедно с него. А да го изгуби по този начин, заради някаква си глупава чест, е, това не можеше да понесе.