Но какво можеше да направи? Не можеше самата тя да вземе пистолет… Калиста затаи дъх. Сърцето й ускори ритъма си.
Може и да стане. Ако обществеността дочуеше нещо, тя щеше да бъде опозорена, но трябваше да рискува.
Гробището Хемпстед се намираше на висок хълм, подобен на плато, с изглед към Темза. Това беше любимото място за дуели на джентълмените в продължение на векове. Какво по-добро място да убиваш от едно гробище? Толкова много аристократична кръв бе пролята тук, че беше истинско чудо, че тревата не беше синя.
Зората все още не бе надвила нощта. В пет и трийсет няколко светли ивици предизвестиха появата й, но все още беше тъмно.
По пътя нагоре към хълма изтрополиха колела на карета. Една самотна фигура скочи от каретата, изтича към сянката на огромен дъб и махна на кочияша да си върви. Тежкото наметало прикриваше човека, но една бяла ръка улови последния лъч на луната, когато извади пистолет от колана си, за да го провери.
Минаха двайсет минути, преди да се появят още три карети. Дрейк, Хасан и Клайд слязоха от едната, Хенри Стантън от втората, и най-накрая — Саймън, Куотърмейн и… доктор Самюъл Джонсън, от третата.
Дрейк съблече наметалото си и сложи на лицето си черна маска. Беше облечен в черно от главата до петите, но въпреки това високата му фигура се очертаваше ясно на фона на сивото небе.
Саймън също беше облечен в черно. Лицето му образуваше блед овал над черната риза. Двамата противници се поздравиха безмълвно. Саймън сякаш се олюляваше леко. Куотърмейн му каза нещо грубо и Саймън щракна с пръсти, за да привлече вниманието.
После, намръщен, Куотърмейн се срещна с Клайд в средата на полянката.
— Вашите оръжия?
Клайд му показа пистолетите.
— Избираме пистолети. Разстояние — трийсет крачки.
— Трийсет? Двайсет е по-обичайно.
Клайд не си направи труда да отговори. Като предизвикана страна, те бяха в правото си да избират условията. Куотърмейн занесе пистолетите при Саймън и му каза нещо. Саймън кимна и изтри челото си с ръкав.
Куотърмейн даде на Дрейк единия от пистолетите, а другия подаде на Саймън. Хенри и Джонсън стояха отстрани, недалеч от големия дъб, и наблюдаваха мрачно сцената Хасан, извикан в ролята на лекар, изглеждаше объркан от този европейски ритуал.
Хенри погледна към дървото, откъдето се чу тихо шумолене, но то спря и той изгуби интерес.
Когато двамата мъже заредиха пистолетите си, Клайд извади бяла кърпичка от джоба си.
— Първа кръв ще е достатъчна.
— До смърт — провлече Саймън.
Клайд не му обърна внимание.
— Първа кръв. — Той вдигна кърпичката.
— Почакайте! — Хенри пристъпи напред и извади нещо от джоба си. — Няма отново да те моля да оттеглиш предизвикателството си, Саймън, но трябва да знаеш, че Дрейк Кимбал е станал наш партньор в нов игрален дом, с дял от една четвърт. От нас иска единствено да му позволим да купи къщата на прадедите си на цената, която сме платили за нея.
Саймън пъхна пръст в ухото си, сякаш не можеше да се довери на слуха си.
— Не мога да повярвам.
— Искам още да знаеш, че не одобрявам този дуел дотолкова, че предложих на Дрейк да му стана секундант. Той ми отказа, но не от омраза към мен, а защото се притесняваше за това, как ще реагираш ти. — Хенри отстъпи назад. — А сега, продължи, щом се налага, но тук става дума за нашата кръв — отмъщение, смърт и безчестие се предават от едно поколение на следващото. Ако Дрейк може да прости моя грях, сигурен съм, че ти можеш да простиш неговия.
Хенри спокойно се върна при Джонсън, но скри треперещите си ръце в джобовете на палтото.
Саймън погледна към Хенри, после към неподвижната фигура на Дрейк, към неодобрителното изражение на Джонсън и най-накрая — към Куотърмейн.
— Алекс?
— Хенри ще направи всичко, за да се измъкне от споразумението ни, Саймън. Включително да прости на човека, който постъпи по този начин с теб — открадна всичко, което имаш, дори сестра ти. И въпреки това — изборът е твой. — Куотърмейн кръстоса ръце на гърдите си, но гневът му заради новото начинание на Дрейк се издигаше над него като пара.
Очите на Саймън търсеха увереност, която никой не му предлагаше. Той извади една бутилка от джоба си и отпи голяма глътка. Затвори бутилката и я прибра.
— Да продължаваме.
Раменете на Хенри хлътнаха. Джонсън изцъка с език. Куотърмейн се усмихна.
А Дрейк? Дрейк зае позиция, обърнал гръб към Саймън, с ръка върху дръжката на пистолета.
Под дъба се чу тих стон. Когато бялата кърпичка падна и двамата мъже започнаха да броят едновременно, една бяла, нежна ръка насочи пистолета иззад листата. Дрейк правеше големи крачки, Саймън — малки.