— Определено е заможен — отбеляза Мариан. — Тази витрина сигурно е страшно скъпа. И видя ли колко добре е подредена? Често съм се чудила защо търговците още не са разбрали, че е добре да остъкляват предната част на магазините си.
Цялата вътрешност, дори и от това разстояние, говореше за богатство и класа. Калиста стисна ръце под наметалото си, напомняйки си за поколенията синя кръв, които течаха във вените й.
Лакеят, съпроводен от чиновника, се върна бързо. Младият мъж се поклони дълбоко.
— Моля, ваше благородие, заповядайте. Аз ще ви съпроводя до офиса на господаря.
— Отлично, добри човече. — Мариан слезе от каретата. — Приятелката ми ще дойде с мен, разбира се.
Чиновникът се смръщи леко, но не се възпротиви.
Вътрешността на магазина беше още по-впечатляваща. Червени кадифени завеси, поръбени със златни ресни, висяха на всеки прозорец, дебели килими заглушаваха всяка стъпка. Изящните полилеи над главите им хвърляха достатъчно светлина, за да осветят цялото Уестминстърско абатство.
Калиста забеляза, че на всеки полилей е закачен дискретен етикет. Присви очи към светлината. Когато прочете сумата върху най-малкия полилей, ахна от изненада. Очевидно всичко в магазина беше от най-високо качество.
Рафтовете, покрай които минаваха, съдържаха най-различни неща — от кутийки за енфие до ланци за часовници и театрални бинокли. Скъпоценни камъни блестяха от рафтовете покрай стените. В задната част на магазина бяха изкусно наредени чуждестранни мебели.
Мариан спря и взе една златна солница.
— Това ми прилича на Челини — каза тя, обръщайки малката статуетка на Нептун, увита със змия.
— Челини е, милейди.
Мариан внимателно върна солницата на мястото й, ококорвайки очи при вида на цената, закачена за опашката на змията.
— Странен обичай — да обозначава всичко — прошепна тя на Калиста. — Херик явно не обича да се пазари, а? Вземаш или не, никаква отстъпка.
Явно целият магазин бе подчинен на тази философия, но пък нямаше никакъв признак, че бизнесът страда от това. Елегантно облечени мъже и жени се разхождаха навсякъде, докосваха, вземаха предметите, спореха. Със съдържанието само на един от рафтовете с бижута, помисли си горчиво Калиста, сигурно можеше да се купи цялото й имение. Всеки, който можеше да си позволи да има такъв магазин, явно притежаваше богатство, което тя не можеше и да си представи.
Когато тръгнаха да се изкачват по стълбите за втория етаж, главата на Калиста вече се бе замаяла от всичкия този разкош.
Спряха пред тежка дъбова врата с табела — „Дрейк Херик, ескуайър“. Калиста погледна Мариан и се усмихна, когато приятелката й вдигна високо брадичка и подканващо докосна нейната. Калиста се подчини и вдигна глава, когато вратата се отвори след почукването на чиновника.
Вътрешността на канцеларията излъчваше богатство, мъжественост и арогантност, но Калиста не обърна много внимание, като се изключи впечатлението, което й направиха кожата, тютюнът и скъпите мебели. Тя затаи дъх, когато една фигура се надигна иззад бюрото, после бързо въздъхна разочаровано. Този мъж беше прекалено стар и достоен, за да бъде Дрейк Херик. Той посочи на двете дами изящните столове пред огромното бюро.
— Как мога да ви помогна, дами, Клайд Хейнс, търговски управител на мистър Херик, на вашите услуги.
Гъстата му сива коса не беше напудрена, въпреки че беше прилежно прибрана на тила. Умореното му лице, все още красиво, носеше отпечатъка на силен характер и добър произход. Беше облечен в черно от главата до петите — склонност, очевидно заимствана от господаря му, помисли си Калиста.
Двете жени се спогледаха.
Мариан бавно каза:
— Надявах се да се видя със самия мистър Херик.
— Той вече рядко се занимава с бизнес директно. Уверявам ви, аз имам всички пълномощия да решавам вместо него. Какво искате? Да обновите къщата си? Да купите бижута? Поласкани сме от вашия интерес.
След умолителния поглед на Калиста, Мариан каза надменно:
— Много добре, искам да видя перли, ако обичате. Качеството на онези, които видях долу, определено не ме задоволява. Искам да бъда обслужена както подобава. — Мариан се изправи, намигайки на Калиста, докато управителят заобикаляше бюрото си.
Прикривайки усмивката си, Калиста също понечи да стане, но бързо сложи ръка на челото си, изстена и се строполи отново на стола.
— О, Мариан, пак главата ми.
Мариан сложи ръка на челото й.
— Доста си топла. Почини си. Няма да се бавя.
Мариан тръгна царствено към вратата, като шумолеше с копринените поли на роклята си. Погледна през рамо и веждите й подскочиха нагоре, когато видя как мистър Хейнс се наведе над Калиста, посягайки едновременно към ъгъла на бюрото.