— Говори се, че самият Иниго Джоунс е проектирал къщата, ако може да се вярва на адвоката, който ни я предложи — обясни Хенри, отваряйки входната врата с огромен ключ. Когато тя повдигна въпросително вежди, той добави: — Трябва да върна ключа утре, когато му представя предложението ни.
— Куотърмейн видя ли къщата?
— Възнамерявах да му я покажа утре сутринта.
— Защо се предлага за продан?
Когато влезе в коридора, Калиста се обърна. Не виждаше напуканите стени, нито подушваше мириса на мухъл и застояло, виждаше просторните стаи, осветени от хиляди свещи, чуваше дрънчене на зарове и шумолене на карти. Наистина, това място щеше да бъде чудесен игрален дом.
— С мебелировката ли се продава? — попита тя и тръгна нагоре по стълбите.
— Да. Още едно предимство. Не съм огледал всичките мебели, но някои от тях са повече от подходящи.
Калиста забеляза, че по стените покрай стълбището има по-светли правоъгълници, и реши, че там е имало картини.
— И защо наследникът на Кимбал я продава?
— За да плати дълговете си. Когато Брайън Кимбал и синът му загинаха, именията преминаха в ръцете на далечен братовчед, който не разбирал много от подобни неща. Задлъжнял и сега е принуден да продава, опитвайки се да запази поне именията със земя.
Колко тъжно. Саймън беше влязъл в кабинета до главния вход и свиреше на пианото. То беше разстроено и музиката звучеше някак зловещо, отеквайки в празната къща като марш на човешката глупост. Но пък Калиста едва ли можеше да обвинява наследника на Кимбал за това, че не разбирал много от управление на имоти.
Знаеше малко за Брайън Кимбал, но майка й винаги го бе почитала и съжаляваше за участието си в скандала, който бе довел до смъртта му. Сигурно е бил горд мъж. Няма съмнение, че би го заболяло, ако види лондонската си къща, принадлежала на семейството му в продължение на векове, продадена на човека, когото е мразил повече от всичко на света.
Калиста разгледа горните два етажа. Последният беше определен за прислуга и за склад. Тя и Хенри огледаха внимателно всички стени и греди, но не видяха и следа от влага или мухъл.
— Покривът явно е здрав — каза с облекчение Калиста и се обърна. Чу се пращящ звук. Тя коленичи и разгледа полите на роклята си. Беше се закачила за една треска.
— Вдигни фенера, за да виждам, ако обичаш, Хенри.
Хенри го направи и докато се опитваше да се освободи, Калиста забеляза, че треската всъщност е част от счупена дървена рамка. Картината беше обърната с лицето надолу върху една маса. Подпирайки се на масата, тя се изправи. Рамката падна на пода, вдигайки облак прах.
Калиста се закашля и размаха ръка пред лицето си. Хенри също се закашля. Разтревожена, тя пристъпи напред и разбра, че причината не е в праха. Наклони глава и погледна портрета.
Висок мъж с лице, прекалено силно, за да е красиво, и тяло, прекалено мускулесто за благородник, стоеше на стъпалата към къщата. Едната му ръка беше върху главата на ловно куче, а в другата държеше ръката на тъмнокоса миниатюра на самия себе си на около осемгодишна възраст. Художникът явно не беше много добър, което обясняваше защо картината не е била продадена, но въпреки това беше уловена силата на възрастния и лицето на детето, изпълнено с обожание, обърнато към бащата.
Калиста погледна към долната част на картината и не се изненада, когато видя надписа: „Това, което имам, го задържам.“ Без съмнение, девизът на Кимбал.
Тя извърна поглед към бледото лице на втория си баща.
— Това е Брайън Кимбал, нали?
Той продължаваше да се взира в портрета и не отговори. Изражението му разтревожи Калиста, защото там прочете съжаление, неудоволствие и копнеж.
— Хенри, какво има?
Той се стресна и свали фенера. Тръгна към вратата, която водеше към жилищните помещения.
— Нищо. Хайде, скъпа.
Калиста обаче не можеше да остави портрета да се валя в праха. Подпря го внимателно на масата, този път с лицето нагоре. Погледна го още веднъж, преди светлината да изчезне. Дори когато сенките заляха това силно лице, връзката между баща и син продължаваше да личи.
Тя забърза след Хенри.
— Хенри, това е Кимбал, нали?
— Да.
Неизвестно защо, сега, когато най-после видя лицето на мъжа, за когото някога е била сгодена майка й, тя се почувства като натрапница. Ако този мъж беше жив, той със сигурност не би я посрещнал с отворени обятия, а още по-малко би допуснал Хенри в дома си.
Докато слизаше по стълбите, тя си представи къщата, оживена от детския смях на момчето, играещо с кучето, благосклонната усмивка на бащата, който оставя книгата си, за да прегърне сина си. Едно щастие, което щеше да свърши с кръв, обагрила Индийския океан…