— Калиста! Отговори ми. — Хенри стисна ръката й.
Калиста премига и осъзна, че вече се намира в антрето.
— Какво каза?
— Попитах дали одобряваш?
Внезапно почувствала студ, Калиста се уви по-плътно в наметалото си.
— Аз… аз не съм сигурна. Сега някак си ми се струва нередно да купим тази къща, след като видях лицето на мъжа, комуто е принадлежала.
— Глупости. Няма да намерим нищо по-добро. Младият негодник е толкова затънал, че ще успеем да я купим на много изгодна цена.
— Но дали можем да си я позволим? Как възнамеряваш да платиш нашата част?
Ръката на Хенри се стрелна към иглата за вратовръзка на врата му. Дори на слабата светлина на свещите диамантът блестеше ярко.
— Хенри, не!
Ръката му се отпусна.
— Изгубих твоето състояние. Единственото, което мога да направя сега, е да продам всичко ценно, което имам, за да се опитам да ти го върна.
Калиста се замисли дали да не му каже за облога, но реши да не го прави. Утре Хенри щеше да е прекалено зает с Куотърмейн, за да продаде камъка. А ако тя успееше, щеше да изпита истинско удоволствие да му каже, че сама е спечелила необходимите пари. Пет хиляди лири трябваше да стигнат за тяхната част от сделката.
Тя прикри прозявката си с ръка.
— Хайде да се тревожим за това, когато му дойде времето. Уморена съм. Мисля, че вече стана много късно, за да пътувате до Самърлий. Знам, че се инатиш толкова само от гордост. Остани да пренощуваш у Мариан.
Саймън излезе от кабинета.
— Права е, както винаги, татко. Утре имаме много работа. — Той помогна на сестра си да изгаси всички свещи и фенери, после й отвори вратата.
Калиста се усмихна.
— Тъй като познавам Мариан, сигурна съм, че ви е приготвила легла.
Наистина, Калиста познаваше много добре Мариан.
На следващата сутрин, когато Хенри и Саймън излязоха, тя откри, че Мариан, на свой ред, също я познава отлично.
— Калиста — каза тя, преглъщайки парче кифла, — рожденият ти ден наближава, а аз видях една чудесна рокля в магазина на мадам Жозет. — Невинни сини очи премигваха към Калиста над изящната порцеланова чаша за чай.
Но този път щедростта на Мариан нямаше да я размекне. Приятелката й искаше тя да изглежда добре тази вечер. Мариан знаеше, че роклите на Калиста са с една година назад от модните тенденции, но беше прекалено изискана, за да го каже направо.
— Много мило от твоя страна, Мариан, но вече направи толкова много за мен. — Калиста остави своята чаша на масата, преструвайки се, че не чува въздишката на Мариан.
— Толкова много исках да изляза да пазарувам с теб. Напоследък рядко идваш в града.
— С удоволствие ще те придружа, но няма да ми купуваш нищо.
Мариан си взе парченце портокал. Деликатно облиза устните си и добави непринудено:
— Роклята е червена. Поръбена с кожа. Много е подходяща.
Калиста бутна чашата си.
— Не е честно! Ти знаеш колко обичам червеното.
— Определено. Знам също така колко много ти прилича. — Мариан наклони глава, загледана в приятелката си. — А това наистина е странно. С тези твои червени коси цветовете би трябвало да се смесват ужасно, но пък някак си това подчертава тена ти. Намеква за истинския ти характер.
— Пример, за който ще видиш съвсем скоро, ако не престанеш. — Калиста направи присмехулна гримаса.
Мариан скри доволния си, гърлен смях зад салфетката.
— Просто искам да направиш мен и дома ми горди тази вечер. А след като вече си пълнолетна, не е неподходящо да се облечеш в червено.
— А е още по-подходящо за новата ми професия — каза Калиста, без да се замисля.
Мариан плесна с ръце и се изправи.
— Чудесно! Знаех си, че няма да устоиш.
— Но, Мариан… — Калиста още протестираше, когато пристигнаха в магазина.
Точно в седем, Калиста чу гласове долу. Притисна с ръце корема си, но от това само й стана по-зле.
— Сигурно съм полудяла. Ами ако изгубя?
— Ами ако спечелиш? — парира я Мариан. — Дрейк Херик, трябва да те предупредя, не е свикнал да губи.
— Едва ли може да ми направи нещо повече от това, което вече ми причини.
Мариан повдигна въпросително вежди при тези смели думи.
— Думи на невинно момиче, което не знае нищо за силните мъже. — После, усмихната, добави лукаво: — Но тъй като предполагам, че и Дрейк Херик знае малко за силните жени, може би си е намерил майстора.
— Мариан — каза Калиста и се поклони дълбоко на приятелката си. — Винаги си заядлива, но този път те обожавам за думите ти. Да се надяваме ли, че ще ни донесат късмет?