На вратата се почука и Мариан извика:
— Кажи на мистър Херик, че слизаме веднага.
— Много добре, милейди. — Слугата се отдалечи.
На вратата Мариан хвана ръката на Калиста, прекрасното й лице вече беше съвсем сериозно.
— Калиста, дори и да загубиш, искам да знаеш, че нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това ти, Хенри и Саймън да се пренесете при мен.
Гърлото на Калиста се сви. Подобни приятели човек среща само веднъж в живота. Ако си разменяха местата, тя би направила същото за Мариан. А точно за това, че Калиста я обичаше толкова много, не можеше да се възползва от нея. Не, ако последният им отчаян опит пропадне, най-добре щеше да бъде да се научат да живеят като селяни. Тя поклати безмълвно глава, но прегърна приятелката си.
Мариан въздъхна.
— Много добре тогава, повече няма да ти говоря за това. Поне ми позволи да ти купя роклята. Знаех, че много ще ти отива. — Мариан отвори вратата и посочи коридора.
Калиста послушно излезе и се завъртя. Наистина се чувстваше прекрасно в роклята и знаеше, че изглежда добре. Пудрата беше нещо, което Калиста използваше само в изключителни случаи, затова косите й, прибрани в изящен кок, украсен с червена роза от кадифе, още повече засилваха впечатлението за жив пламък.
Черният й корсет беше поръбен с черна дантела и перли. Деколтето разкриваше красивата вдлъбнатина между гърдите й, когато си поемаше въздух, и прилично скриваше всичко, когато издишаше.
Мариан се усмихна.
— Ако не му отвлечеш вниманието с тази рокля, значи е направен от желязо. Но за всеки случай…
Мариан тръгна с Калиста към стълбите, хлътна в своята стая и бързо излезе обратно.
— Това ми е едно от любимите украшения.
Калиста го разгледа. Беше ветрило от черна коприна, с избродирана червена роза.
— Не е скъпо. Моля те, задръж го. Толкова много подхожда на роклята ти.
— Благодаря ти, Мариан. Не бих могла и да мечтая за по-добра приятелка.
Когато слязоха долу, се насочиха към салона. Там беше сложена малката маса за карти, която Мариан използваше, когато имаше гости. Тя направи знак на Калиста да изчака и прошепна на Колтър:
— Обяви името й, когато кажа „готов“.
Мариан влезе в салона.
Калиста я чу да казва:
— Добър вечер, мистър Херик. Да ви предложа ли нещо за пиене?
— Не, благодаря. Никога не пия, когато играя.
— Много добре. Ако сте готов…
Колтър отвори широко двойната врата.
— Лейди Калиста Антония Ралей.
Вдигнала ветрилото като щит, Калиста влезе в стаята. Мариан беше подредила свещниците така, че да осветяват предната част на помещението, където бе сложена масата за игра, и Калиста премига в неочакваната светлина.
Когато очите й привикнаха, тя видя, че Дрейк Херик е някак странно вцепенен. Усещаше погледа му върху себе си, но и тя затаи дъх, защото също не можа да прикрие интереса си. С ботуши и бричове, той създаваше силно впечатление, но в официално облекло беше… невероятен. Всичко върху него — от златния часовник до скъпите бели копринени чорапи и сапфирени копчета за ръкавели, беше по последна мода.
Все пак Калиста обърна по-малко внимание на добрия му вкус, отколкото на начина, по който носеше всичко това — като някой, роден сред сапфири и коприна. А още по-впечатлителни бяха мъжките форми, които прилепналите дрехи разкриваха. Тъмносиньото сако подчертаваше масивните му рамене. Краката му сякаш бяха безкрайно дълги — от добре оформените глезени, през силните прасци, до черните му копринени бричове, обвили мускулестите му бедра. На снежнобялата му вратовръзка блестеше игла със сапфири и диаманти. От ръкавите му излизаше изящна дантела. Ръкавиците му този път бяха бели и дори липсващите му пръсти не можеха да развалят впечатлението, което създаваше. Бледосинята му маска представляваше дракон повече забавен, отколкото страшен.
Устните му — единственото, което разкриваше маската — се разтеглиха в саркастична усмивка.
Той знаеше, че тя му се възхищава. Калиста махна с ветрилото си и направи дълбок реверанс, непрекъснато повтаряйки си, че нищо хубаво няма да излезе, ако този мъж я привлича. Империята на Дрейк Херик съществуваше благодарение на способността му да се възползва от слабостта на други хора. Точно тази вечер тя не биваше да го забравя.
— Добър вечер — каза спокойно Калиста.
Той се поклони.
— Мога ли да се осмеля да кажа, че изглеждате прекрасно?
Калиста прикри лицето си с ветрилото така, че само очите й се виждаха.
— Мога ли да се осмеля да кажа същото и за вас? Много по-добре изглеждате в синьо, отколкото в черно.