— Изглежда, сме равностойни — каза студено тя.
— Засега. — Усмивката му стана още по-широка.
Но не задълго, помисли си тя. Свали едно от асата си. Спечели и с трите аса, разбира се, но картите бяха разпределени равномерно и той спечели три попа, плюс едно асо, което очевидно беше изтеглил. Това правеше точките му с една повече от нейните и така общият резултат ставаше равен.
Тя преглътна, опитвайки се да намокри пресъхналото си гърло. Челото й се покри със ситни капчици пот. Извади една дантелена кърпичка от ръкава си и изтри лицето си. Тя беше на ред.
— Топло ли ви е, скъпа, или сте нервна?
Тя го изгледа.
— Малко ми е топло, но тъй като скоро свършваме…
— Така ли?
Голямата му ръка махна един кичур от зачервената й буза с нежност, в която й се прииска да повярва, но не можеше.
— Ще оцелея.
Той наклони глава, изучавайки я.
— Жена с вашия ум и красота е предопределена за нещо повече от оцеляване. Не искате ли да оправдаете обещанието, което дават тези прекрасни пламтящи коси? — Той остави картите си и отново протегна ръка към нея.
Тя дръпна главата си.
— Ще правя това, което искам. — Тя свали една дама, която беше най-високата останала карта от боята си. Спечели ръката само за да изгуби десетката си, която той взе с валето.
И така продължи, докато у Калиста остана само една карта — купа. Тя беше на ход. Ако беше сметнала правилно, това беше последната купа и щеше да спечели ръката, което щеше да направи точките й шест. Хвърли десетката купа на масата. Той се усмихна и пусна своята седмица каро.
И двамата погледнаха към купчината карти пред другия.
Шест ръце. По равно.
— Още едно раздаване.
Сърцето на Калиста подскочи, но тогава си спомни. Устните й се разтеглиха в усмивка.
— Не е така. Аз спечелих последната ръка, забравихте ли? И затова получавам точка. — Вдигна поглед към него.
Той се дръпна назад, сякаш стреснат, после поклати глава като уморен дракон в леговището си.
— Проклятие, права сте, забравих! — Изчисли внимателно точките отново, после блъсна листа. — Печелите. С една проклета точка.
Раздразнението му поласка нараненото й самолюбие достатъчно, за да бъде благосклонна:
— А сега искате ли нещо за пиене? — За първи път тази вечер усмивката й беше искрена.
Той вдигна поглед от листа с резултата. Тя усети как се плъзга по деколтето й.
— Да, но това, което жадувам, го няма на масичката.
Предизвикателствата, които досега си разменяха като дуелисти, най-после разстроиха нервите й. Ушите й пламнаха, но тя не можеше в момента да измисли подходящ отговор. Разгледа го, чудейки се какво бе направило този мъж толкова ожесточен и толкова предизвикателен. Той отвърна на погледа й, но тази проклета маска й пречеше да разгадае мислите му, камо ли чувствата му.
В камината изпука дърво, пламъците се разгоряха по-силно, разрушавайки магията на загадъчния му поглед. Калиста се надигна уморено, разтривайки слепоочията си.
Чу дрънчене на стъкло. Той пъхна в ръката й чаша коняк. Тя сбърчи нос, но намокри устните си, преди да остави чашата на масата.
— Благодаря.
Чуха се тихи стъпки и Мариан се показа на една от вратите.
— Свършихте ли? Кой спечели?
— Аз. Разбира се.
Мариан се ухили, преди задълженията й на домакиня да й напомнят, че би трябвало да съчувства на изгубилия гост. Тя отвори широко вратата и влезе.
— Калиста има много силна памет.
Смях разтърси фигурата му.
— Аз също, мадам. Аз също. — Той внезапно хвана ръката на Калиста и я целуна.
Топлината на устните му пропълзя нагоре по ръката й и зачерви бузите й. Ръката й изтръпна и тя едва успя да се въздържи да не я дръпне.
— Прекрасна вечер, милейди. Ще очаквам друга подобна… ъъ… среща скоро. Ще кажа на адвоката си да напише чек и да ви го изпрати утре, заедно с нотариалния акт на имението. Къде да му кажа да ги изпрати?
Калиста се поколеба, но Мариан хвана ръката на приятелката си.
— Тук, разбира се.
Калиста беше прекалено уморена, за да спори.
Дрейк се поклони над ръката на Мариан.
— Благодаря за гостоприемството.
— Заповядайте отново, когато пожелаете, сър.
Той издаде някакъв звук, който можеше да бъде и на съмнение, и на удоволствие, после кимна на двете и тръгна към вратата.
Чуха хладния глас на Колтър:
— Приятна вечер, сър. — Икономът затвори рязко входната врата.
Калиста се трогна от очевидната му лоялност спрямо нея, но коленете й още трепереха. Стаята отново взе обичайните си размери. Тя се отпусна на канапето, триейки потното си чело.
— Е! Ще ми се да бях могла да остана. — Мариан дръпна ветрилото от ръката на Калиста и го развя пред лицето си. — Топлината в тази стая едва ли се дължи на огъня.