Калиста не си направи труда да отрича очевидното.
— Къде е Хенри?
— Още не се е върнал.
Входната врата се отвори. Показа се въодушевеното лице на Саймън.
— Листа? Къде си?
Калиста се надигна. В този момент часовникът удари полунощ.
— Тук съм — извика тя.
— Кой беше този в черната карета? — попита Хенри зад сина си.
Калиста се поколеба, но призна:
— Дрейк Херик.
Хенри трепна, сякаш го бяха ударили. Попита тихо:
— И какво, за Бога, търсеше тук?
Тонът му не успя да заблуди Калиста.
— Беше ограбен.
Изражението на Хенри стана още по-злокобно.
— Казах ти да не си имаш работа с него. Той е опасен, особено за теб.
— Този път обаче загуби.
Хенри все още изглеждаше ядосан, но Саймън нетърпеливо запита:
— И какво спечели ти?
— Не много. — Калиста прикри прозявката си с ръка. — Само нотариалния акт за Самърлий и пет хиляди лири.
Победният вик на Саймън отекна в цялата къща.
Хенри се усмихна леко, търсейки стол.
— Не знам дали да те целуна, или да те нашляпам. Той сигурно е побеснял.
— Едно просто „Благодаря“ ще свърши работа.
Той й изпрати въздушна целувка.
— Гордея се с теб. Ти си достойна наследница на сър Уолтър Ралей. Петте хиляди лири ще са достатъчни за депозит. Куотърмейн харесва къщата. Ще сключим сделката утре.
Калиста се наслаждава на победата си в продължение на една седмица, преди светът й отново да се срути…
Част от стария покрив на къщата в Самърлий падна. Достатъчно доказателство, ако въобще беше необходимо, че петте хиляди лири нямаше да бъдат достатъчни, за да се поддържа имението. Което означаваше, че игралният дом беше единственият им начин да печелят пари в брой. Калиста прикриваше неудоволствието си от това, че щеше да е принудена да работи с Куотърмейн, и се зае с подреждането на къщата.
Беше в кабинета и бършеше прах, когато чу, че входната врата се отваря. По паркета се чуха забързани стъпки.
Калиста напъха един непокорен кичур в кока си и излезе навън достатъчно бързо, за да види как Саймън тича нагоре по стълбите като обезумял.
— Какво има?
Хенри беше пребледнял. Тя изтича към него, хвана го за ръката и го бутна на един стол. Той стисна главата си с ръце.
— Проклет да е Куотърмейн! Безскрупулно копеле.
Калиста коленичи пред него. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.
— Какво е станало?
— Казал е на адвоката зад гърба ми, че ще платим за къщата в брой, и вече е платил своя дял. Трябва да намерим още седем хиляди лири или ще изгубим петте, които внесох по-рано тази седмица.
Калиста покри устата си с ръка, но не успя да сподави възклицанието си.
— Знаех си, че не можем да му имаме доверие.
Саймън крачеше напред-назад из стаята.
— Не мога да повярвам — повтаряше той. — Той ми е приятел.
Калиста скочи на крака.
— Той не знае значението на тази дума. Какво ще правим сега?
Хенри вдигна глава и сложи ръка на блестящия жълт камък до гърлото си.
— Ако продадем това и твоя смарагд, ще успеем да съберем част от парите. Ами ако…
Калиста поклати глава, преди да е продължил.
— Не. Никога вече няма да заложа Самърлий. Ако всичко останало се провали, поне ще имаме къде да живеем.
— Или къде да бъдем засипани от развалини — промърмори Саймън.
— И чия е вината за това? Би трябвало да избираш приятелите си по-внимателно.
Те се втренчиха един в друг. Еднакви зелени погледи.
Хенри се изправи уморено, но властно.
— Ще се опитам да поговоря с някои от моите приятели. Може би ще успея да постигна нещо. — Той повлече крака обратно към антрето. — Елате с мен, деца.
— Можеш да продадеш Парис — напомни й Саймън, преди да излязат от кабинета. — Сега ще си прекалено заета в игралния дом, за да имаш време да го обучаваш.
Калиста отвори уста, за да спори, но се спъна в една надигната дъска от паркета. Саймън я сграбчи за кръста и тя не можа да падне.
— Този спор е безсмислен. Трябва да се справим някак си. Винаги сме успявали. — Вече беше твърде късно, когато през ума й мина, че не беше отрекла възможността да продаде Парис.
Когато след няколко дни за първи път отиде да поязди Парис, откри, че оборът е празен. Взе назаем една кобила от съседите и препусна към Лондон, но беше закъсняла. Когато Саймън най-после се появи у Мариан посред нощ, беше пиян както от вино, така и от гордост.
Когато само подсвирна тихо в отговор на въпроса й, тя го хвана за раменете и го разтърси.
— Къде си го завел, Саймън? Отговори ми!