— Мило дете, защо, по дяволите, се мотаете навън, когато мястото, за което сте тръгнали, е очевидно отворено и ви чака?
Устата на Калиста увисна. Не. Беше абсолютно невъзможно Херик да знае, че тя ще дойде. Тя самата не го знаеше преди по-малко от час. Калиста погледна внушителния възрастен джентълмен и изведнъж си спомни къде го беше виждала. Само един човек на света можеше да се насочи толкова бързо към основата на нещата.
Калиста се поклони дълбоко.
— Скъпи доктор Джонсън, за мен е голяма чест най-после да се запозная с вас. Ще се осмеля да ви кажа, че съм ваша голяма почитателка.
Доктор Самюъл Джонсън се поклони.
— Възхищението е взаимно. Не мисля, че познавам друга жена, която така решително ще застане до мен в такъв страшен момент. — Лицето му изразяваше меланхолия.
Калиста се зачуди дали не тъгува за покойната си съпруга, Тети, която си бе отишла много отдавна, но той бързо се отърси от мислите, които го натъжаваха, и се огледа любопитно наоколо. Лицето му засия като лицето на дете в сладкарски магазин.
— Значи това е небезизвестният магазин на Дрейк Херик.
— Познавате ли го?
Сър Джонсън се усмихна.
— Слабо. Признавам, че сме играли няколко пъти на карти, макар че аз самият не съм особено пристрастен към тях. Какво не бих дал, за да видя какво крие зад тези проклети маски, които носи непрекъснато.
„Ето още нещо, по което си приличаме“ — помисли си Калиста, — „като се изключи любовта към литературата.“
— Без съмнение, половината Лондон би желал същото.
— Без съмнение. Ако простите прямотата ми… Какво ви води насам в този късен час, дете?
Калиста стисна чантичката си, мислейки дали да не го излъже, но той беше прекалено проницателен.
— Той ми взе нещо и аз възнамерявам да си го върна.
Веждите му подскочиха нагоре, но той беше достатъчно възпитан, за да настоява. Калиста си спомни едно изречение от „Скитникът“ — „Любопитството е една от най-постоянните и сигурни характеристики на силния ум.“
Авторът, който толкова много отговаряше на собствените си писания, извади часовника си и го отвори.
— А, да, разбирам.
Без съмнение. Калиста се сви вътрешно, но външно остана спокойна.
— Но тъй като вече закъснявам за една среща, моля, простете ми, че бързам да си тръгна. — Той сложи ръка на резето, но отново се обърна към нея: — Не е моя работа, разбира се, но сигурна ли сте, че това не може да почака до сутринта? Херик не е… подходяща компания за една благородна, възпитана жена.
Калиста се усмихна.
— Много биха казали, че не съм нито благородна, нито добре възпитана.
Той я изгледа одобрително.
— Макар че бих се обзаложил с всеки, който се осмели да отрече, че сте умна жена. Успех, дете. Надявам се, че ще се срещнем отново. — Той й намигна и излезе.
Усмивката на Калиста помръкна. Винаги бе копняла да се запознае с Джонсън. Всъщност той беше рядък мъж, чиито дела напълно отговаряха на репутацията му.
Тази мисъл й напомни за мъжа, който я чакаше. Неговата репутация беше далеч не толкова добра, колкото тази на Джонсън. Калиста погледна нагоре към стълбите и се намръщи. Потупа чантичката си и чу шумоленето на банковата разписка. Това й напомни за какво е дошла и какво търсеше. Тя решително тръгна към стълбите, които в тъмнината й заприличаха на пътя към Голгота.
Потисна копнежа по сигурността на собственото си легло и тръгна смело нагоре. По стените висяха фенери, осветяващи пътя й към бърлогата на дракона. В ъгъла, близо до канцеларията му, светлината беше по-слаба. Тя надникна вътре и видя, че на бюрото гори само един фенер. Слабата светлина я примамваше навътре в тайния проход, чиято врата беше отворена.
Символизмът на светлините не й убягна. Пеперудата и пламъкът. И тя беше привлечена натам, въпреки риска да изгори.
Калиста се облегна на стената, чудейки се дали смее да приеме подобна покана. Затвори очи и си представи Парис, цвилещ приятелски, когато му подава бучка захар.
Преди да е променила решението си, тя притисна чантичката до гърдите си и тръгна надолу по стълбите към убежището на Дракона…
Хенри се втренчи в Мариан.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това „Не знам къде е“?
Мариан усукваше тънката си дантелена кърпичка толкова силно, че тя се скъса.
— Знам само, че каза, че може да закъснее. Един от лакеите ми каза, че е взела файтон.
— Е, разпитайте тогава файтонджията.