— Човекът ми не е успял да го открие. Сигурно се е прибрал за през нощта.
Хенри погледна джобния си часовник за трети път.
— За Бога, жено, защо не я спряхте? Тя е отишла при него!
Мариан бързо напъха кърпичката обратно в ръкава си.
— Не се и съмнявам, че нашата послушна Калиста винаги прави точно това, което й се каже.
Хенри въздъхна на саркастичната й забележка и пъхна часовника обратно в джоба си.
— Разбира се, че сте права. Простете ми, дете. Не съм на себе си. — Той докосна снежнобялата си вратовръзка.
Мариан проследи движението му, очаквайки да види познатия жълт блясък. Очите й се ококориха. Жълтата роза я нямаше!
— О, Хенри, не сте продали камъка…
Ръката му се отпусна.
— Нищо не може да струва повече от щастието на Калиста. Аз изгубих богатството й и съм длъжен да й помогна да си го върне.
Хенри ритна крака на сина си. Саймън се надигна и седна малко по-прилично на стола. Стисна главата си с ръце.
— О, по дяволите, не ме докосвай или главата ми ще се разпадне!
— Е, и? Тъй като и без това рядко я използваш за друго, освен като закачалка за шапки, това едва ли ще е огромна загуба.
Саймън се опули.
Хенри отвърна на погледа му. Руменината по бузите му напомняше за някогашния красавец.
— Ставай. Отиваме в магазина на Херик. Калиста трябва да е там.
Мариан гледаше как Саймън се опитва да облече сакото си.
— Хенри, кога ще ни кажете защо Херик ви мрази толкова много?
— Кълна се, че не съм сигурен, Мариан. Освен ако не…
— Освен ако не какво?
— Понякога ми напомня за един човек, когото познавах. Хайде, Саймън — Хенри сграбчи ръката на сина си и го повлече към вратата.
Мариан подскочи, когато масивната врата се затвори с трясък след тях. Погледна към стълбите, но знаеше, че само ще се върти в леглото, ако се опита да си легне. Затова отиде в малката гостна, сложи две лампи до любимото си канапе и взе ръкоделието си. Но работата едва ли можеше да я разсее.
Тя много по-добре от Хенри разбираше, че истинската опасност, която застрашава Калиста, не е самият Херик, а привличането, което приятелката й изпитва спрямо него. Атмосферата беше така заредена онази вечер, когато играха пикет тук, че дори косата на Мариан се изправи. Освен това, въпреки страховитата репутация на Херик, той определено беше джентълмен. Мариан би заложила всичко, което притежава, че това е така.
Как щеше да реагира Калиста, когато мъжествеността му я изкуши? Щеше ли да бъде достатъчно силна, за да й устои?
Още по-точно — щеше ли да иска да й устои.
Само на няколко преки от тях, Калиста наистина беше като хипнотизирана. Намираше се на място, толкова прекрасно, че чак не можеше да го възприеме като истинско. Стълбите й се бяха сторили безкрайни, но приглушената светлина се превърна в истински пламък, когато излезе от тесния проход. Стъпалата й потънаха в килим, толкова дебел, че стъпките й оставяха следи по него. Погледна надолу и ахна.
Персийският килим покриваше голяма стая. Десенът му беше толкова прекрасен, че почти беше светотатство да ходиш по него. Дори Мариан нямаше толкова хубав килим. Стаята се осветяваше от австрийски кристални полилеи високо над главата й. Калиста забеляза метална стълба, водеща към платформа, върху която имаше някакъв голям предмет, покрит с червени завеси.
Калиста пристъпи колебливо напред. Какъвто и да беше Херик, безусловно имаше вкус към красивото. Стените бяха покрити със скъпи френски тапети на жълти рози. По друго време и на друго място тя би се замислила над значението им, но сега беше прекалено заета да се възхищава на красотата им. Рембранд, Рейнолдс, дори, не, не можеше да бъде, да Винчи?
Пред изящно канапе до камината имаше хермелинова кожа. Още една кожа, но тъмна и блестяща, се намираше върху самия диван.
По страничните масички бяха наредени фигурки от мрамор и слонова кост, едновременно прекрасни и безсмислени — от нимфи и сатири до дракони и кораби.
Калиста мина покрай отворена ракла, пълна с розови и черни перли. Извади една огърлица — толкова дълга, че стигна до коленете й, когато с колебание я сложи на врата си. Тя бързо я свали и я върна на мястото й, затваряйки раклата… и изкушението. Не беше й убягнало, че светлината е съсредоточена в средата на стаята. Задната част беше в сянка, но тя усещаше върху себе си наблюдаващ я поглед.
Той я чакаше.
Тя знаеше приказките. Нищо не ядосваше дракона повече от това да му откраднеш нещо. Тя обикаляше стаята, участвайки доброволно в малкия му цирк. Нека гледа. Що се отнасяше до присъствието й тук, е, това щеше тепърва да се разбере.
Тя спря пред маса, върху която бе разтворена дъска за шах. Дъската беше от абанос и седеф. Белите фигури бяха от слонова кост, изработени така, че да напомнят истински исторически личности. Царицата имаше дългия нос на Елизабет, царят беше нисък и трътлест като Хенри VIII. Дори разпозна своя прадядо — сър Уолтър Ралей — в един от офицерите. Другият й заприлича на св. Георги.