Черните фигури бяха гладки и лъскави. Царят и царицата бяха дракони, пешките — гноми, топовете — грифони с криле. Фигурите бяха създания на нощта — едновременно ужасяващи и магнетични.
Като собственика си.
Митичното срещу реалността. За момент Калиста изпита студ — сигурно не беше съвпадение това, че прадядо й е изправен на шахматната дъска срещу ужасния цар дракон. Нима Херик бе поръчал всичко това само заради нея? Сякаш тя имаше нужда да й се напомня какъв е залогът…
— Искате ли да поиграем? — обади се дълбокият му глас зад рамото й.
Още една двусмислица, без съмнение, но Калиста не беше в настроение за подобни неща.
— Имах друга игра предвид.
— Жалко. Не искате ли да разберете откъде купих шахматната дъска и фигурите?
— Едва ли. Страхувам се да попитам.
— Купих я в колониите. Черната скала се добива там и е разновидност на хематита.
Калиста се обърна към него. Този път маската му беше черна. Високата му фигура беше облечена в черна копринена риза и черен кожен панталон, който очертаваше съвсем ясно мъжествеността му. Черни ботуши от свинска кожа обгръщаха прасците му.
Сърцето на Калиста заби предупредително, но тя се насили да задържи погледа си върху очите му, чиито намерения би искала да разбере.
— О, така ли? Аз пък си помислих, че сте си ги доставили от самия ад.
Смехът разтърси внушителната му фигура.
— Точно това най-много харесвам във вас, скъпа моя. Колкото и да се страхувате, никога няма да го покажете. — Той направи още една крачка към нея. — Но пък, с подходяща компания, дори и подобно пътуване може да бъде чудесно. Доколкото си спомням, Персефона също стои четири месеца в мрака и се грижи за своя рицар на нощта.
— Да, но тя непрекъснато очаква светлината и само тялото й е затворено. А вие, сър, сте само нощ, защото носите тъмнината в себе си. — Калиста трябваше да спре — настроението му бързо се променяше.
— Колко сте рязка. В това отношение приличате на втория си баща. Понякога почти си позволявам да го забравя.
Той я гледа още известно време, после, поклащайки леко глава, мина покрай нея, отиде до една масичка и наля и за двамата по чаша коняк. Подаде й едната, надигна своята и вдиша аромата.
Калиста знаеше, че би трябвало да се обиди от това, че предлага на една дама толкова силно питие, но никога не бе имала по-голяма нужда от нещо подобно. Отметна глава назад и изпи всичко на един дъх. И за малко не се строполи на пода, когато огнената течност опари вътрешностите й.
Херик хвана изящната кристална чаша, преди да я е изпуснала.
— Не мислех, че имате подобни наклонности.
— Вие… Недейте… да мислите много за мен. — В очите й имаше сълзи. — Не ме предизвиквайте, освен ако не искате да приема предизвикателството.
Устните му трепнаха. Той остави чашите и се приближи до нея. Тя някак си успяваше да стои изправена. Той се наклони толкова близо, че дъхът му — като дъха на дракон — опари бузите й. Миришеше на коняк, на мъж, на забрава, но десетте поколения Ралей в кръвта й я държаха изправена.
— Тогава ви предизвиквам да въстанете против условностите, които твърдите, че презирате, и да станете моя дама.
Тя се взираше в блестящите процепи на маската, където трябваше да бъдат очите му. Не, дори той не би имал предвид…
— Предложение за брак ли ми правите, сър?
Главата му се дръпна назад. Маската се изхлузи леко, но той бързо я хвана и я завърза здраво на тила си.
— Не. Между нас няма да има лъжи. — Прекрасните му устни се изкривиха. — Поне не повече от обикновеното. Искам ви по начина, по който един мъж иска жена, а в замяна ще ви обсипя със скъпоценности, рокли, карети. Ще възстановя имението ви. Ще помогна на баща ви и брат ви за игралния дом, така че онова копеле Куотърмейн да няма никакъв дял в него.
— И вие ще заемете неговото място? — Калиста вдигна една шахматна фигурка и се престори, че я разглежда с любопитство, защото не можеше да му позволи да види сълзите в очите й. Той никога нямаше да разбере как я е наранил. Може би репутацията й не беше безупречна, но все пак това вече беше прекалено. — Ще ми простите, сър, но като се има предвид поведението ви, смятам тази щедрост за малко… подозрителна.
— Не вярвате ли, че сърцето ми се е променило?
— Не. Признавам, че понякога дори се съмнявам дали въобще имате такова. Никога преди не съм познавала дракон, нали разбирате. — В това беше номерът. Да се преструва на спокойна, когато всъщност въобще не е. Внимателно остави фигурката на мястото й, защото се изкушаваше да я хвърли по него.