Той се приближи още по-близо, хвана ръката й и свали ръкавицата й. Целуна китката й, разкопча копринената си риза и пъхна ръката й вътре.
Калиста си пое рязко дъх. Пръстите й се свиха, когато докосна топлата му плът. Почувства мускулите му, а под тях — тупкащото човешко сърце. Опита се да се отскубне, но той държеше здраво ръката й, триейки я по кожата си, въздишайки от удоволствие.
— Виждате ли — прошепна. — Всичко е съвсем просто, когато му позволим да бъде такова. Аз почувствах сърцето ви, а вие не можете да отречете, че и моето отвръща на докосването ви. Аз съм обикновен мъж. Вие сте обикновена жена. Не можем ли да започнем оттук?
— Това означава ли, че се отказвате от отмъщението си към Хенри?
Той се вцепени. Калиста не знаеше дали да се радва, или да й е мъчно, когато той махна ръката й. В един друг свят може би щеше да е доволна от очевидното усилие, което му струваше това, но в този фантастичен свят на ярка светлина и адски мрак, където митът и действителността се смесваха, доброто носеше знака на злото. Тя не можеше да му се довери, не можеше да повярва на нищо, свързано с него.
Още по-малко на собствените си реакции.
Тя бързо се обърна, в очите й отново бликнаха сълзи. Какво я бе прихванало, когато дойде тук? Преглътна горчивия си смях. Бе дошла заради него. И той щеше да я притежава напълно, в пълния смисъл на думата, ако не се махнеше оттук.
— Благодаря ви за предложението, сър, но вие не притежавате нищо, което искам.
Тя взе чантата си и се обърна към вратата. Щеше да депозира банковата разписка незабавно. Никога повече нямаше да се унижава пред този мъж, молейки го за капчица милост, каквато той очевидно не притежаваше.
— Нито дори Парис?
Тя се спря, вледенена. И бавно се обърна към него.
— А, значи най-после стигнахме до същността на нещата? Купили сте го единствено за да ме принудите да дойда тук. Затова сте оставили вратата на магазина отворена, затова… — Преглътна острите думи, с които щеше да му разкаже за опасността, с която нямаше да се размине, ако не се бе появил доктор Джонсън.
Нейната безопасност и щастие му бяха абсолютно безразлични. Въпреки всичките му красиви думи, за него тя беше единствено средство, чрез което да се добере до Хенри.
— Знаех, че ще дойдете, да. Но се и надявах да го сторите. Възнамерявахте да ми предложите още една игра на карти, нали? Но аз предложих нещо по-подходящо. Ако станете моя, ще притежаваме Парис заедно, ще можем да го обучаваме заедно.
— Задръжте го. Ще го обичам и ще тъгувам за него до последния си час, но няма да бъда собственост на никой мъж, още по-малко ще участвам в нещо, което може да навреди на единствения баща, който някога съм познавала. — Гласът й се пречупи и тя затича към вратата.
Само след миг той беше зад нея. Може би си въобразяваше, но тя би могла да се закълне, че чу плясък на драконовски криле и в китката й сякаш се забиха нокти. Бореше се с него, но той беше по-силен. Извърна глава, очаквайки върху нея да се изсипе гневът му, но думите бяха по-опасни.
Той прошепна:
— Мислех, че сте по-искрена със себе си, любов моя. Вие не си отивате ядосана, вие бягате. Е, преди да ви пусна, трябва да ми признаете нещо.
Притисна я толкова близо до себе си, че телата им сякаш се сляха. Близостта подчертаваше още повече различията между тях — извивки и резки линии, мекота и твърдост. Гласът му заприлича на котешко мъркане:
— Имам нещо, което вие много искате, макар че може би още не го осъзнавате.
Пусни ме, пусни ме, крещеше съзнанието й, но една по-дълбока, по-тъмна част от природата й искаше да се притисне към него и да се наслади на тези опасни различия. Трябваше да се покашля, защото гласът й бе станал дрезгав:
— И какво, за Бога, е това?
Драконът се наведе. И с първото докосване на устните му Калиста усети как огънят избухва в нея. В първия миг остана неподвижна в лапите му. Устните му бяха толкова подвижни, толкова топли, движеха се върху нейните бавно, нежно. Поискай и ще получиш. Потърси и ще намериш.
Мислите й изгоряха до пепел под пламъка на целувката му. Езикът му се плъзна и влезе в устата й. Той я притисна по-близо до себе си и тя усети странна твърдост до корема си. Това предизвика някакво чувство в нея, което не можеше да определи, краката й омекнаха. Пламъците тръгнаха откъм устните й и изпепелиха всичко. Беше завладяна напълно, но това не беше достатъчно. Нещо липсваше. Издавайки тих звук, без да го съзнава, тя притисна ръцете си в отвора на ризата му, милвайки топлата плът. Зверовете може и да носеха маски, но в този момент той не беше нищо друго, освен мъж.