Този звук идваше отвътре!
Отметна завивките. Пастрокът й се е събудил от бурята и сигурно е слязъл долу за още дърва. Това беше всичко. Нямаше за какво да се тревожи.
Калиста запали свещта до леглото си. Може би сега, в тъмнината на нощта, той ще й даде отговорите, които досега бе отказвал да й каже. Ако младостта на Хенри бе провалила по някакъв начин бъдещето им, тя имаше право да знае защо. Ужасът в очите му доказваше, че той най-малко подозираше кой е мъчителят им.
Тя обу чехлите си и се наметна с халата. Свещта светеше слабо, а когато отвори вратата, пламъкът се олюля. Тя спря и го прикри с ръка. Тръгна бавно по коридора. Всяко скърцане на старите дъски я стряскаше.
— Не…
Тази единствена приглушена дума я накара да спре. Това беше гласът на Хенри. Слаб и заглъхнал. Мили Боже, сигурно е закъсняла!
Тя измина тичешком оставащите няколко стъпки до вратата, без да обръща внимание, че халатът й се разтвори. Бравата беше леденостудена под треперещите й пръсти. Тя отвори рязко вратата и влетя вътре, вдигнала високо свещта. Течението от отворения прозорец я изгаси веднага. Все пак фенерът до леглото осигуряваше някаква светлина.
Вълшебният златен кръг обаче беше прекалено слаб, за да победи тъмнината. Кошмарите й оживяха. Свещта се изплъзна от вцепенената й ръка.
Някой… Нещо… се бе надвесило над втория й баща, някаква безформена ръка затискаше устата на Хенри. Тя видя превит гръб, облечен в черно кадифе, чу дълбок глас да заплашва:
— О, не, скъпи мой Хенри, няма да те убия. Това е прекалено бързо, прекалено милостиво. Страданията ти едва сега започват. Ще живееш така, както живях аз, благодарен за милостинята ти… ще ядеш това, което ядях аз, ще се биеш с плъховете за огризки…
Калиста инстинктивно отстъпи назад, за да доведе Цербер, но бе късно — течението тресна вратата.
Приведеният черен гръб се изправи. Тежкото кадифено наметало се завъртя около силните, обути в ботуши, крака. Калиста отчаяно търсеше зад гърба си бравата. Имаше чувството, че ако тази страховита Медуза я докосне, ще се превърне в камък.
Може би щеше да успее да избяга, ако пастрокът й не се бе надигнал веднага щом ръката се махна от устата му, и извика:
— Бягай, Калиста!
Бравата щракна. Тя започна да отваря вратата, но вдигна очи като хипнотизирана. Писъкът й се спря в гърлото.
Гласът му, почти шепот, произнесе бавно името й:
— А-а, Каллисста…
Само след миг звярът — защото не можеше да определи по никакъв друг начин съществото пред себе си — се метна върху нея. Огромната му дясна лапа блъсна вратата и остана там, до главата й.
Тя се прилепи до дървото зад себе си, но той се притисна към нея. Топлината му би била успокояваща при други обстоятелства, но сега тя осъзнаваше единствено, че халатът й се е разтворил и че това… същество е повече чудовище, отколкото човек. Усещаше копринената риза, триеща се в голотата на деколтето й, а под коприната — силните мускули.
Първият поглед към маската на лицето му бе я ужасил, затова тя съсредоточи вниманието си върху черните косми, показващи се от разкопчаната му риза. Качулката на наметалото покриваше главата му и цветът на косата му не се виждаше, но въображението й се развихри. Нима нощта бе оживяла и е изпратила върколак, за да ги убие.
— Дай да те погледна. — Специална кожена ръкавица покриваше трите пръста на лявата му ръка. Нямаше палец и кутре. Кожата на Калиста настръхна, когато той вдигна брадичката й.
Той се отмести леко. Калиста премига, когато благословената светлина започна да се бори с магията му, но зловещото му излъчване не изчезна, както се бе надявала. Тя преглътна, опитвайки се да преодолее паниката си.
Веднъж, в гората зад имението, бе срещнала гладен вълк. Още помнеше оголените му зъби, гръдното ръмжене. Някакъв инстинкт й бе подсказал да не бяга. Бе останала на мястото си, втренчила поглед в пламтящите очи на вълка, след това се втурна напред, разперила ръце, като размахваше наметало и крещеше с всички сили. Вълкът се бе изплашил.
Само подобна тактика би могла да я спаси сега.
Маската не беше чак толкова страшна, като я разгледа човек. Но сега срещу нея не стоеше един обикновен вълк. Този хищник беше самотен, тайнствен. Силата и яростта му бяха легендарни. Кожената маска имаше формата на дракон. В дупката, където трябваше да бъде устата, се виждаха пълни мъжки устни. Стилизирани рога излизаха от сбръчканото чело. Процепите за очите бяха наклонени и там се виждаше само блед блясък, защото тези очи на свой ред също я изучаваха.
Пръстите й се вкопчиха във вратата. Очакваше всеки момент да я изпепели огън, но първоначалният й шок се стопи, когато се върна желязната й воля. Стоеше, изпънала рамене, стиснала устни, вирнала брадичка. Беше й отнел достатъчно и проклета да е, ако успееше да й вземе и самоуважението.