И това предизвикваше всичко женствено в нея. Усети как дъхът му спира. После огнената следа последва устните му надолу по извитата й шия към отвора на деколтето й. Сърцето й подскочи. Сякаш, по някакъв странен начин, му принадлежеше.
Миглите й трепнаха, когато усети ръката му върху корсета си там, където никой мъж не я бе докосвал, но не можеше да протестира. Прав беше, проклет да е! Тя искаше точно това. Никои други мъжки устни не я бяха карали да търси нощта и даровете й…
— Извинете, сър, но горе имате гости.
Силните ръце се отдръпнаха. Дрейк я хвана през кръста, за да й помогне да запази равновесие. Тя се възпротиви несъзнателно, издавайки тих звук, но отвори очи. Магията от огън и мрак бе изчезнала. Действителността се бе върнала. И въпреки богатствата, с които беше пълна стаята, тя се чувстваше бедна. Действителността стана още по-груба, когато погледът й срещна очите на управителя.
Там блестеше недоверие, преди той отново да се обърне към господаря си:
— Опитах се да ги отпратя, но те настояваха да ви видят.
Дрейк си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, завърза черната си коса на опашка и бутна Калиста на канапето до огъня.
— Досадни посетители, скъпа моя. Връщам се след малко.
Стъпките му отекнаха нагоре по стълбите. Вратата се затвори след него, оставяйки Калиста сама с огъня и срама й.
Какво я бе прихванало? Щеше да се превърне в храна за Дракона, ако не беше тази навременна намеса. Зарови пламналото си лице в ръцете си и завърза отново корсета си, което, слава Богу, беше единственото, което бе успял да развърже. После скочи на крака и изтича към вратата… която беше изчезнала. Стената беше гладка. Тя натиска какво ли не, но нищо не помръдна.
Удари гневно с юмрук.
— Помогнете ми! Моля ви, има ли някой там?
Нищо. Както винаги, нямаше на кого да разчита, освен на себе си. Върна се при раклата със скъпоценностите. Търсеше… Какво? Оръжие? Какво щеше да прави с него, ако въобще откриеше?
Огледа се наоколо, търсейки прозорец. Видя три, но всичките бяха прекалено нависоко, покрити с черни завеси. От отвън тази тайна стая не се виждаше. Можеше да я държи тук и никой никога нямаше да я открие.
Като бърлога на дракон. Разтревожена от тази мисъл, тя започна да търси още по-настоятелно нещо, което да й помогне да избяга. Опипа стената с ръце, намери една цепнатина. Пръстите й проследиха контурите на врата. Усещаше я, но не можеше да намери брава. Наведе се и видя малка ключалка.
Погледна над вратата, отстрани, но той не би оставил ключа на толкова видимо място, дори и никой друг да не знаеше за скривалището му. Погледът й се спря на мистериозната червена светлина над главата й. Отиде до извитата стълба до стената и се изкачи горе. Видя един шнур. Дръпна го и скъпите червени завеси се отместиха, откривайки легло, нощно шкафче и голям гардероб.
Тя ахна. Леглото беше огромно, дори и за човек с размерите на Дрейк Херик. Балдахинът имаше формата на драконови криле, едната табла — на драконова глава, а краката на леглото завършваха с лапи с огромни нокти. Червените завеси само подчертаваха зловещата красота на всичко.
— Слава Богу, че не се налага да спя в това — промълви тя, без да знае, че предизвиква нещо още по-загадъчно и объркано — съдбата.
Сега се чувстваше още повече като натрапница тук — една хапка за огромния Дракон. Започна да рови из гардероба. Откри само ризи, сака и панталони от най-високо качество. След това претърси и нощното шкафче, където откри малко шишенце лауданум, пергамент, перо за писане и мастило. На една лавица откри памфлет, който я накара да затаи дъх.
Цял Лондон говореше за „Писмата на Джуниъс“. Самоличността на анонимния автор, ненавиждан от всеки добър консерватор и търсен за измяна от краля, беше предмет на ожесточено обсъждане в кафенетата. Много вярваха, че авторът не е никой друг, освен Джон Уилкс, на когото три пъти кралят беше отказвал да позволи да заеме законно полагащото му се място в Камарата на общините.
Въпреки противопоставянето на Хенри, Калиста беше отишла на събрание на едно от обществата, които се бореха за парламентарна реформа. Повечето от хората там й се сториха прекалено радикални, но някои наистина разсъждаваха разумно. Ако Камарата на общините не защитаваше интересите на обикновените хора, кой тогава? Ако англичаните не можеха да избират представителите си и зависеха от прищевките само на един човек, как тогава най-просветената държава в света можеше да претендира, че се намира във Века на разума?