Выбрать главу

Калиста внимателно върна памфлета на мястото му, не знаейки какво да мисли. Изправи се и разгледа спалнята.

Мина покрай леглото и без да иска, закачи една от драконовските лапи. Един от панелите на стената помръдна. Тя дръпна дъската и погледна вътре. Извади дълга, тънка тръба с процеп от едната страна. Натисна и някаква скрита пружина изщрака, отваряйки тръбата. Тя изсипа съдържанието на килимчето пред леглото.

Диаманти, рубини и смарагди се разпиляха по пода. Някои бяха големи колкото сливи, други — толкова чисти, че тя си помисли, че е истинско светотатство да се държат скрити. Златни монети, някои с лика на Цезар, други от Испания, трети с арабски произход, четвърти с английски крале. Тайното скривалище на Дракона, помисли си тя. Но от всичките тези съкровища най-голямо впечатление й направи малкото ключе. Тя върна всичко на мястото му и слезе долу при вратата без брава.

Ключът пасваше. Калиста взе няколко свещи и отвори вратата, затаила дъх. В първия миг почти остана разочарована. Може би беше очаквала да намери някоя алхимична работилница, където този загадъчен мъж да прави богатството си. Видя някакви очертания в ъгъла и се приближи.

О, това беше просто печатарска преса. За какво му беше нужно на Дрейк подобно нещо и защо я беше скрил толкова добре. Тя взе един от листовете, подредени до пресата.

Затаи дъх и вдигна по-високо свещта. Не можеше да повярва на очите си. Това беше заглавната страница на „Писмата на Джуниъс“. И датата беше отпреди два дни!

Мили Боже, на какво се бе натъкнала?

Какво щеше да й стори, ако я откриеше тук?

Дрейк кръстоса дългите си крака, преструвайки се, че му е скучно, докато умът му — и една друга част на анатомията му — бързаше да се върне при Калиста. Преди да е променила решението си или дори да е открила скрития отвор към стълбището.

— Нека гниеш в ада дано, знам, че тя е при теб! — Хенри се облегна на бастуна си. Лицето му беше бледо под напудрената перука.

Саймън гледаше тревожно, премигвайки под ярката светлина, която очевидно още повече засилваше главоболието му. Клайд седеше кротко на един стол до стената. Само Дрейк можеше да разбере, че е напрегнат.

— След като вие и синът ви претърсвахте цялата сграда в продължение на половин час и не открихте нищо — отвърна Дрейк, — да не би да си мислите, че съм я превърнал във въздух?

Хенри изскърца със зъби. Дрейк гледаше през процепите на маската си как възрастният човек стисва по-силно бастуна си, готов да го вдигне. Хайде, старче. Дай ми повод. С голямо удоволствие ще ти изтръгна живота, който ти отне на мен…

Сигурно някак бе издал мислите си, защото Саймън хвана ръката на баща си.

— Хайде, татко. Сутринта ще повикаме стражата.

Дрейк се изправи.

— Да, направете го. Ще им помогна да претърсят целия квартал, ако искате.

Хенри тръгна към вратата, минавайки покрай Клайд.

— Още не сте ни видели сметката, копеле. Не го забравяйте. — На вратата той се обърна толкова рязко, че Саймън се блъсна в него. — Имам влиятелни приятели. Оставете мен и роднините ми на мира или ще имате повече врагове от мен, за които да мислите.

Дрейк се засмя тихо.

— Куотърмейн, предполагам. Човече Божи, не знаете ли, че мога да го купя и да го продам няколко пъти?

Хенри и Саймън се опулиха. Хенри сякаш не знаеше какво да каже.

Саймън се запъна:

— Но… Но…

Дрейк се облегна на бюрото си.

— Май се опитвате да попитате как съм разбрал за последното ви начинание?

Саймън кимна, но Дрейк гледаше само в Хенри.

— Имам уши и очи навсякъде, не само в Лондон. Информацията е власт, а властта е пари, скъпи мой враже. Ако си бяхте направили труда да научите нещо повече за мълчаливия си бизнес партньор, сега нямаше да сте в такова окаяно положение. Аз например мога да ви кажа какво е вечерял снощи скъпият ни луд крал Джордж. Две яребици, малко…

С очи, изпълнени със страх, Саймън издърпа Хенри през вратата.

Дрейк седна зад бюрото си, подсмихвайки се под мустак на изражението на Хенри.

Клайд го наблюдаваше мрачно.

— Надявам се само, че ще се смеете последен, милорд.

Дрейк спря да се смее и се намръщи към единствения приятел, който имаше.

— Казал съм ти да не ме наричаш така. Още не съм готов да разглася истината.

— Не мога да разбера всичките тези машинации. Защо не заемеш мястото, което ти се полага по право, и не се върнеш във владението си, без повече подобни игри?

— Защото така въобще няма да ми е толкова забавно. — Гласът на Дрейк се сниши до степен, която би накарала всеки друг, освен Клайд, да се изплаши. — И защото Хенри ще се покае, преди да съм свършил.