Клайд поклати глава.
— Ти не си свещеник. Светотатство е да говориш така.
— Може би. Но отмъщението ми трябва да е сладко. А сега, приятелю, повикай каретата ми. Тъй като искам да си поиграя още малко с нея, ще е най-добре да я заведа в къщата с градината. Последното, от което имам нужда сега, са неприятности с властите.
— Амин — каза Клайд и погледна нагоре.
— Родил си се с цяло столетие по-късно. Би трябвало да служиш на Кромуел, а не на развратник като мен.
Дрейк отвори вратата към стълбището и слезе. Възнамеряваше веднага да я заведе горе. Въздъхна със съжаление. Тя го караше да се чувства жив така, както не се бе чувствал много отдавна. Дори масите на стоковата борса вече го отегчаваха.
Тя не беше на канапето, където я бе оставил. Погледна червените завеси, които бяха дръпнати, и се ухили. Разбира се, трябвало е да разгледа останалата част от скривалището му. Тръгна нагоре и пулсът му се ускори, представяйки си я — блестяща бяла кожа, червени коси, разпилени по чаршафите…
Прекрасното видение изчезна, когато видя тайното си скривалище отворено. Някъде дълбоко от гърдите му се надигна ръмжене. Сърцето му се преобърна, после заби учестено, този път от друго чувство. Тръгна напред и затвори вратичката на скривалището.
Ето я, кожата й блестеше на мъждивата светлина, но страхът, изписан на лицето й, прогони и последните остатъци от мечтата му. Листът, който държеше, падна на пода. Не беше необходимо да го поглежда, за да разбере какво е. Тя отстъпи две крачки назад, опирайки гърба си на пресата. Свещта трепереше толкова силно, но той я хвана, преди да е паднала на пода.
Беше прекарал последните двайсет години, учейки се да се владее, но проклет да е, ако този път тя не го изкара от равновесие. В него избухна взрив от чувства — гняв, разочарование, страх.
Но изведнъж на повърхността излезе друго чувство — въодушевление. Вече можеше да я задържи. Дори Клайд не можеше да го обвини сега, след като бе открила пресата.
— Любопитството е опасно, котенце — провлече той. — Трябваше да те вържа за канапето.
Вдигнал свещта с една ръка, той я хвана за китката с другата и я измъкна навън. Тя го последва послушно и това необичайно поведение от нейна страна го накара да изпита подозрение. Погледна към ръцете й, но в тях нямаше никакво оръжие.
Блъсна я на канапето. Тя стисна ръце в скута си.
— Е, какво имате да кажете в своя защита?
В първия момент му се стори, че няма да отговори, но тя каза тихо:
— Никога не съм си и помисляла, че може да сте изменник.
Той се вцепени, сякаш го бе ударила.
— Изменник на този Хановерски луд, или англичанин, подчинил сърцето и разума си на идеята да подобри съдбата на сънародниците си?
Тя го погледна мрачно.
— Якобинците претърпяха две поражения, сър. А Джордж е толкова англичанин, колкото аз или вие. Напомням ви, че е роден тук.
Той изсумтя презрително.
— Но кръвта му е германска. Той е един упорит, глупав управник, който не може да бъде крал. Заради него ще изгубим колониите и тук сигурно ще избухне революция, ако не позволи на поданиците си правото да избират представителите си.
— Значи сте последовател на Джордж Уилкс?
— Последовател съм на доброто, на истината.
Тя се изправи.
— В такъв случай, не би трябвало да се противопоставяте на заминаването ми.
Той й препречи пътя към вратата.
— Страхувам се, че вашата интерпретация на тези две истини сигурно се различава от моята. Например, правилно ли ще постъпя, ако ви позволя да унищожите работата на други добри англичани, които имат повече заслуги, отколкото аз?
— И защо смятате, че ще разкажа истината за вас?
— Вие сте жена.
Тя наклони глава.
— Следователно не може да ми се вярва?
— Не и за такава тайна.
Тя отново седна и пак скръсти ръце в скута си.
— Тогава какво предлагате? Да не би смятате да ми отрежете езика? — Тя се изплези предизвикателно.
Той се усмихна.
— И да се лиша от такова удоволствие.
Тя се изчерви и наведе глава.
Последните остатъци от гнева му отлетяха на крилете на смеха. Когато се съвзе, той каза:
— Говорех за ума ви, макар че да си призная — езикът ви ми харесва и в други… ъъ… отношения.
Тя стана още по-червена.
Той се смили над смущението й.
— Много добре, сладка, спирам. Но трябва да бъда строг. Ще бъдете моя гостенка за известно време.
На лицето й веднага се изписа упорство.
— Искате да кажете — затворничка.
— Както желаете. — Беше доволен, че носи маска, защото иначе щеше да издаде колко е наранен.
— А ако откажа?
В огнището изпука дърво. Тя се стресна, но той просто я гледаше.