— В такъв случай и на двама ни ще ни бъде много трудно, но за вас много повече отколкото за мен. — Щеше да е дяволски трудно, но не беше необходимо да й го казва.
— А ако остана по своя воля? Тогава ще оставите ли Хенри на мира?
Негов ред беше да се колебае. Той се замисли дали да не излъже, но нещо в този ясен зелен поглед изтръгна истината от устата му.
— Нищо на този свят не може да спре последиците от алчността му. Куотърмейн вече е забил куките си в него.
— Страхувам се, че не е Куотърмейн.
Той си пое въздух, защото страхът беше последното чувство, което искаше да й внуши. За един кратък миг си спомни първата им среща — или поне първата, откак бяха пораснали — и как се бе опитал да я изплаши. Какво се бе променило оттогава?
Не желаейки да се потапя в толкова опасни води, той се облегна на масата и каза:
— Не бива да се страхувате от мен. Няма да искам от вас нищо, което вие не искате да ми дадете. Давам ви думата си на англичанин.
Но тя някак си не изглеждаше убедена. Едва ли можеше да я обвинява, като се има предвид миналото й. Тя се изправи и започна да се разхожда из просторната стая, докосвайки мебелите и украшенията. Не му убягна, че движенията й я приближават към отворената врата.
— Ще си помисля, но не бихте ли ми налели още малко от онзи прекрасен коняк? — Тя докосна една статуйка на Афродита.
Той си помисли колко много си приличат, но всъщност по характер Калиста беше много повече като Атина, богинята на войната. Наблюдаваше я внимателно, когато тръгна към масичката с напитките, но тя продължаваше да стои безгрижно до статуйката.
Той се обърна съвсем леко, за да налее коняка, и успя да види с периферното си зрение как тя хукна нагоре. Остави бързо гарафата, но тя вече беше до вратата. Никога преди не бе виждал толкова бърза и грациозна жена.
В гърдите му се надигна смях, когато се втурна след нея. За Бога, беше му приятно да я гони. Лесно спечелената победа не беше толкова сладка. Тази лисичка щеше да изцеди силите му, преди да я притисне към стената.
И тогава какво?
Беше изкачила шест стъпала, когато я хвана през кръста. Тя се обърна и го заудря с юмруци и ритници, но меките й пантофки не му причиняваха никаква болка, а юмруците й бяха съвсем мънички в сравнение с тези, на които бе свикнал. Той я подчини лесно и я понесе обратно надолу по стълбите, затваряйки вратата с крак.
— Както вече казах, на жените не може да се вярва. — Той я сложи на един стол и се наведе над нея, хванал облегалките му.
— Нима очаквате да стоя безучастно и да ви позволявам да се държите така… вероломно?
— Четете прекалено много книги, сладка моя. Кълна се, че няма да постъпя така с вас… — Той се наведе, целуна ухото й и добави тихо: освен ако, разбира се, вие сама не го поискате. Винаги съм готов да доставя удоволствие на една дама.
Тя го блъсна и стана, но той бе усетил издайническото й потреперване. Усмихна се и седна на същия стол, наслаждавайки се на топлината, останала от тялото й. Преметна единия си крак през страничната облегалка и го залюля безгрижно, докато тя продължи да обикаля из стаята. Когато стигна до раклата с перлите, той предложи:
— Можете да си вземете един наниз. Който поискате.
Тя дръпна ръцете си.
— Не, благодаря. Имам усещането, че е по-добре човек да не ви е задължен по никакъв начин.
Кракът му спря.
— Прекалено късно е за това.
Тя се обърна бързо и сложи ръце на хълбоците си.
— Достатъчно! Не съм някоя безпомощна малка мишчица! Ако трябва да се откажа от свободата си, най-малкото, което можете да направите, е да ми кажете защо. И двамата знаем, че истинската причина, поради която ме държите тук, не е печатарската преса, а нещо, свързано с баща ми.
Той се облегна назад, изучавайки я. Беше великолепна — комбинация от огън и нежност, интелект и доброта. Толкова много приличаше на майка си. Какви бяха тези жени от рода Ралей? Думите излязоха от устата му, преди да е успял да се въздържи:
— Не, милейди. Свързано е с вас самата.
Ръцете й се отпуснаха и тя наклони глава по начин, който започваше да му става познат.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
За да й отвлече вниманието, той скочи на крака.
— Ще го разберете съвсем скоро. А засега, бихте ли се задоволили с една лека вечеря?
— Не съм гладна. — Тя прикри прозявката си с ръка.
— Простете ми. Късно е. Знаете пътя към леглото ми, нали?
Ръката й се отпусна като безжизнена.
— Мисля, че ще се чувствам добре на канапето.
— Глупости. Хайде.
Той я хвана за ръката. Тя се възпротиви за миг, но го последва. Уважението му към нея нарасна още повече. Калиста беше единствената жена, която познаваше, чийто изумителен външен вид подхождаше толкова на характера й. Като у Атина Палада, при нея също се съчетаваха мъдростта със смелостта: тя знаеше кога да се оттегли и кога да нападне.