Но все още я познаваше съвсем малко. Без съмнение, с времето щеше да го разочарова, както всички жени досега. Той просто я желаеше физически. Веднъж само да се наслади на прекрасното й тяло и това странно обсебване щеше да изчезне.
Когато стигнаха до спалнята му, тя дръпна ръката си и застана неподвижно до леглото. Прикривайки усмивката си, той дръпна покривката и отдолу се показаха чисти бели ленени чаршафи. Побутна я на леглото и събу обувките й, но когато ръцете му тръгнаха нагоре към роклята, тя ги покри със своите.
— Моля ви.
— Моля ви… какво?
Спогледаха се. Ръцете му усещаха колко учестено е дишането й. Неговото също се учести. В момента не искаше нищо друго, освен да сподели това огромно легло с нея и да направи мечтата си действителност. Що се отнася до нейните чувства… Дали беше възбудена, или изплашена?
Очите й бяха придобили по-тъмнозелен оттенък.
— Моля ви, обещахте да ме оставите на мира.
Той се изправи. Чувстваше ръцете си празни без плътта й под тях.
— Просто се опитвах да ви накарам да се чувствате удобно. Лека нощ. — Моята няма да е лека.
Дрейк дръпна завесите на импровизираната спалня и се върна долу. Сега вече гледаше с други очи на убежището си, което бе създал заради самия себе си като последно скривалище от света. Много отдавна, скоро след бягството си, той понякога често оставаше гладен, за да може сега да има тези богатства. Но сега, като гледаше всичките си съкровища, се чудеше дали има право да ги притежава.
И заслушан в шумоленето на коприна над главата си, осъзна, че през ума му мина още по-обезпокояваща мисъл.
За първи път домът му беше самотен…
Хенри пусна тежката кесия с гвинеи пред Куотърмейн.
— Три хиляди.
Куотърмейн отвори кесията и започна да брои.
Хенри се разгневи заради недоверието му, но в момента тревогите му за Калиста надделяваха над всичко. Обърна се.
Без да спира да брои, Куотърмейн попита:
— А къде е нашата прекрасна домакиня? Ще имаме доста работа и с нея.
Как, по дяволите, е разбрал Куотърмейн?
— Още не съм я открил. Но ще я намеря.
Беше тръгнал при съдията, но искаше да даде парите от Жълтата роза на Куотърмейн, преди Саймън да е сложил ръка върху тях.
— Може би ще мога да помогна, приятелю.
Хенри спря до вратата и се обърна. Ако не бяха подписали споразумението, щеше да даде на това копеле да се разбере.
— Не искам никой да знае, че е изчезнала.
— И смятате, че съдиите ще си мълчат. Страхувам се, че не е много умно от ваша страна.
— Какво можете да направите вие?
— Аз? Малко. Но тези, които работят за мен… — Куотърмейн свърши с броенето и бутна кесията встрани — са, така да се каже, готови на всичко за мен. Ако искате, мога да ги накарам да се поинтересуват дискретно в района на складовете.
Хенри се чувстваше като забодена пеперуда под този син поглед. Как е разбрал, че Дракона я е пленил? Краставите магарета през девет баира се подушват, помисли си, но каза достатъчно сърдечно:
— Ще съм ви изключително благодарен.
Куотърмейн се изправи.
— И така трябва да бъде, скъпи мой Хенри. — Той придружи Хенри до вратата. — Да смятам ли, че остатъкът от вашия дял ще пристигне скоро?
Хенри спря.
— Работим по въпроса.
— Хубаво. Ще е срамота да изгубите всичко, за което толкова дълго сте работили. Лека нощ. Веднага щом разбера нещо, ще изпратя да ви съобщят.
Хенри си тръгна, преди вратата да се е затръшнала под носа му. Подпираше се уморено на бастуна си, докато вървеше към наетия файтон, но върху лицето му беше изписано решителното изражение на човека, който беше на младини.
Окриляваше го една мисъл. Обичното лице на Калиста изплува пред погледа му. Двама от най-влиятелните мъже в Англия я искаха. Но нито единият не я заслужаваше.
Трябваше някак си да успее да ги победи и двамата и да я спаси. Дори ако трябваше да пожертва собствения си живот.
Ако Дрейк Херик беше този, когото подозираше, сигурно щеше да се стигне и дотам…
Глава 5
Калиста се събуди от аромата на чай и кифлички. Стомахът й изкъркори, но не й се искаше прекрасният сън да си отиде.
Тя и семейството й бяха на пикник. В далечината блееха агнета, Самърлий блестеше, осветен от слънцето. Дрейк беше отпуснал глава в скута й, докато близнаците им гонеха пеперуди. Лицето на Дрейк, вече без маска, изразяваше нежност, когато я погледна. Сърцето й беше изпълнено с любов към него.