Къде го беше виждала преди? Опитваше се да си спомни, търсейки във всички ъгълчета на паметта си, когато чу дрънчене на порцелан и завесите до леглото се отместиха. Последните остатъци от съня й се изгубиха.
Калиста отвори очи и топлинката, стоплила сърцето й, изчезна, когато видя драконовата маска, надвесена над нея. Този път беше бяла и не излъчваше заплаха, но тя въпреки това я мразеше. Сънят я бе направил смела. Трябваше да види как изглежда той. Протегна ръка, но силните му пръсти я хванаха и сложиха в нея чашата за чай.
— Добро утро, скъпа моя. Искате ли захар и сметана?
Тя седна в леглото и завивките се смъкнаха до кръста й.
— Не, обичам чая чист. — Тя отпи и се събуди напълно, когато усети погледа му върху деколтето си.
Той каза бавно, без да сваля очите си оттам:
— Аз пък не. Обичам чая си… с всички подробности.
Тя остави чашата толкова бързо, че чаят се разля в чинийката, и вдигна завивките, за да покрие гърдите си.
— Нямах с какво да спя, затова останах с ризата си.
Той се обърна, но тя видя как мускулът на челюстта му се стегна под маската.
— Разбира се. Позволих си да ви поръчам някои дрехи.
Тя се опули.
— Сигурна съм, че не са готови толкова бързо.
— Парите могат да направят всичко.
— Наистина — съгласи се студено Калиста. В това отношение определено не можеше да се състезава с него, но пък нямаше да му позволи да й се налага. — Страхувам се, че напразно сте си направили труда. Няма да ги облека.
Той спря, сложил ръка на колоната на леглото, и се обърна през рамо.
— Ще го направите.
Устните й се свиха.
— Аз не съм ваша държанка и няма да позволя да се отнасяте с мен като с такава.
— Не, но ще бъдете глезена като най-почетна гостенка. Каквато всъщност сте.
— Красивите думи не могат да скрият грозните дела. Аз не съм тук по своя воля.
Той се върна и се надвеси над нея. Инстинктът й подсказваше да се завие презглава, но тя вирна високо брадичка и се втренчи в блестящите процепи на маската му. Проклет да е и той, и маските му!
— Все още. Дайте ми няколко дни.
По гърба й полази тръпка.
— Може да остана тук и година, сър, но отвличането си е отвличане.
— О, нима? Разликата между затвор и дом може да се изрази само с една дума. — Той замълча, оставяйки я да се чуди, после довърши дрезгаво: — Любов.
Настана пълна тишина. Това ли й предлагаше? Нещо в неподвижната му фигура я предупреждаваше да бъде нащрек. Да се влюби в него, щеше да бъде най-голямото унижение и щеше да му осигури пълна победа над нея и Хенри.
— Това, чудовище такова, е нещо, което никога няма да получите от мен.
Той се изправи рязко.
— Нима съм молил за това? Всъщност любовта е товар, без който отдавна съм се научил да живея.
Нещо в тона му, усещане за загуба може би, я накара да го погледне по-внимателно.
Той сви рамене и се обърна към стълбите.
— Предлагам да си облечете дневна рокля или мога и аз да ви я облека. — Зъби, бели почти колкото маската, проблеснаха в широка, смела усмивка. — Отдавна искам да разбера какви съкровища се крият под дрехите ви. Ние, драконите, сме алчни, нали разбирате?
Стъпките му се отдалечиха, оставяйки я сама с надеждите и страховете й. И спомена за тъгата в гласа му. За първи път се опита да се постави на негово място. Какви ужасни премеждия бяха закалили този стоманен човек? И въпреки това, когато се смееше, когато я целуваше или се грижеше за удобствата й, тя виждаше някаква друга страна от него, нещо нежно, с което тя не можеше да се бори.
Калиста захапа една кифличка, толкова погълната от мислите си, че се стресна, когато чу някакъв глас.
— Добро утро, милейди. Господарят заповяда да донеса това. — Управителят на магазина остави няколко големи кутии до леглото.
Калиста се изчерви и отново дръпна завивките нагоре.
— Благодаря ви.
И проклет да е той и чувствата, които предизвиква у мен. Калиста все пак не го каза. Този беден човечец, който, както винаги, я гледаше неодобрително, не заслужаваше да бъде въвлечен във войната на воли, която тя водеше с господаря му.
Управителят се оттегли, затваряйки завесите след себе си.
Калиста се загледа в кутиите и любопитството й надделя. Мислите й, така или иначе, не й предлагаха успокоение. Тя се измъкна от леглото и отвори първата кутия. Рокли във всички цветове на дъгата от коприна, от мека вълна, от тафта и брокат се разпиляха в скута й.
Тя взе една, притисна я към себе си и изтича към огледалото на вратата на гардероба. Въздъхна с облекчение. Поне деколтетата не бяха по-дълбоки от нормалното. Блестящата зелена тафта беше два тона по-тъмна от очите й — един от любимите й цветове. Как ли е разбрал?