В другата кутия имаше шапки, ръкавици, обувки и фусти от всякакъв вид — от съвсем обикновени, до изящни с пищни бродерии. В последната кутия имаше блестяща златиста бална рокля от толкова изящна коприна, че щеше да подчертае всяка извивка на тялото й.
Но деколтето, е… Тя я остави, чудейки се къде очаква той да облече рокля, подходяща за проститутка. Под нея откри нещо още по-скандално — долни ризи с изящни дантели и копринени чорапи — толкова фини, че бяха почти прозрачни. И нощница от прозрачна дантела, заедно с наметка от газ.
Калиста ги вдигна пред себе си и се огледа в огледалото. Кожата й се виждаше съвсем ясно. Тя въздъхна и ги сложи на дъното на кутията. Никога нямаше да облече нещо толкова скандално. Тези дрехи бяха предназначени да бъдат събличани, не носени! Би могла да умре от студ, облечена в нещо подобно.
Калиста мрачно отдели най-консервативната рокля — гълъбовосива, вълнена, с дантела на деколтето и ръкавите. Облече я и, за нейно отчаяние, й беше съвсем по мярка.
Проклет да е този дракон! Да не би да й беше взел мерките, докато е спяла. Сигурно не. Беше такъв негодник, че сигурно можеше да прецени всяка жена само с един поглед. Незнайно защо, тази мисъл я ядоса толкова, че тя взе кърпичката си и я пъхна в деколтето. Кимна, доволна, че само вратът й се виждаше, и си сложи едно дантелено боне, което би трябвало да се носи с една от широките сламени шапки.
Отстъпи назад и се огледа. Обу си някакви боти. Сега вече не би могъл да види дори глезените й. Усмихвайки се за първи път от пристигането си тук, тя тръгна надолу по стълбите.
Той седеше зад ореховото бюро и изглеждаше още по-внушителен. Пишеше нещо в някаква тетрадка. Веднага щом я видя, пъхна тетрадката в едно чекмедже и я заключи.
Облегна се назад на стола си, който изскърца под тежестта му. Огледа я от горе до долу и устните му трепнаха.
— Тук някъде имам чифт стари игли за плетене, ако искате да ви ги дам, малка моя домакиньо.
Тя направи реверанс.
— И в тази си роля ще бъда много доволна да погледна тетрадката, над която работехте.
Усмивката му изчезна.
— Не сме стигнали дотам. Още.
— Искате да кажете, че ми нямате доверие?
— А трябва ли да имам?
— Не. Не повече, отколкото аз трябва да се доверявам на мъжа, който иска да ми вземе всичко, което ми е скъпо.
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Стига толкова. Не можем ли да установим примирие и да превърнем това място в място за развлечение, а не в бойно поле. — Той й протегна голямата си ръка.
И тя за малко не я пое. Изборът, който й предоставяше, беше съвсем прост — забавлявай се или недей, както искаш. Калиста успя да преодолее порива да се позове на по-светлата страна от характера му. Ако отстъпеше сега, щеше да изгуби битката с много по-труден противник от Дракона.
Себе си.
Тя се обърна и вдигна ръце над огъня, за да ги стопли, пренебрегвайки протегнатата му ръка. Кожата й настръхна от потиснатия гняв. Чу, че той става и пристъпва към нея. Изпсува тихо и затрополи към скритото стълбище.
Тя се обърна бързо, но не можа да види какво натисна той, за да се отвори вратата. Тя бързо се затвори след него, оставяйки я сама със съжаленията за собствения си избор.
Хенри направи път на един работник. Надяваше се, че всичките тези приготовления няма да се окажат напразни. Бяха махнали покривалата от всички мебели. Цяла армия чистачки лъскаха и чистеха. Работниците боядисваха, слагаха тапети и полираха медните украшения.
Когато Калиста се върнеше, всичко щеше да е готово. Хенри крачеше напред-назад в очакване на Куотърмейн. Пропъди ужасната мисъл, която се промъкна в съзнанието му — ако Калиста въобще се върне. Каквито и да бяха подбудите му, Куотърмейн все пак бе накарал хората си да претърсят целия град, за да я намерят. Хенри предполагаше, че те имат по-голям шанс да я открият, отколкото властите, но, по дяволите, беше толкова ужасно просто да седиш и да чакаш.
— Татко, какво ще кажеш да занеса тази картина долу? — Саймън вдигна портрета на един призрак от миналото на Хенри. — Доста внушително изглежда този. Да го сложа в стаята за игра на карти, а?
Хенри пребледня и се извърна.
— Върни го на тавана. Ясен ли съм?
Объркан, Саймън тръгна обратно нагоре, помъкнал тежкия портрет.
Хенри стоеше във фоайето, без да чува тропането и дрънченето. Вдигна ръка към безценната си игла за вратовръзка, но тя се отпусна безжизнено. Напоследък му минаваше една страшна мисъл, по-силна от ужаса, който изпитваше от Дракона. Това беше усещане, че нещо лошо, сторено в миналото, сега му се връща.
Ако Дракона беше този, за когото го мислеше, тогава нищо не можеше да го спаси. Хенри бе продал Жълтата роза, отчасти надявайки се да покрие загубите им, но главно за да се отърве от доказателството за деянието си. Най-смешното беше, че откак Калиста започна да осмисля последните години от живота му, той рядко мислеше за миналото.