Докато не бе принуден да го направи.
Хенри потрепери, чудейки се дали Калиста нямаше да плати цената на глупостта му. Мили Боже, не. Нека вземе мен, вместо…
— Какво сте се замислили, приятелю?
С болка, изписана на все още красивото му лице, Хенри се обърна към несигурния си партньор.
— Какво, по дяволите, си мислите? Лакеите ви толкова ли са некомпетентни?
— Не се осмелявайте да ми говорите така. Никога. — Тонът беше мек, но значението на думите — не. Извитите вежди на Куотърмейн придаваха на лицето му зловещ израз, който Хенри не бе виждал никога преди.
Да… гориш в ада дано, искаше да каже Хенри, но този човек държеше бъдещето им в ръцете си. Беше разбрал отдавна, че от грубостта няма смисъл, и за доброто на децата си, Хенри преглътна ядните думи.
— Ще съм ви благодарен, ако ми кажете докъде е стигнало търсенето.
Куотърмейн се отпусна. Хенри обаче — не. Колкото повече опознаваше този човек, толкова по-малко го харесваше.
— Открили са един файтонджия, който, с малко… убеждаване, така да се каже, е признал, че е закарал някаква дама, която отговаря на описанието на Калиста, до магазина на „Херик Импортърс“ снощи.
Стомахът на Хенри се сви. Лошите му предчувствия се оправдаваха.
— Сигурен ли е?
— А вие не сте ли? Сам ме предупредихте за интереса на Херик спрямо Калиста.
— Но къде може да я крие. Ние със Саймън претърсихме цялата сграда.
— Без съмнение я е отвел някъде извън Лондон. Ще накарам хората си да разберат къде е къщата му в провинцията. Признавам, че и аз се тревожа за момичето. Не можем да открием игралния дом без нея.
И това беше човекът, за който бе настоявал да се омъжи дъщеря му? Хенри се обърна, за да прикрие отвращението си.
— Трябва да отидем при властите.
— Не още. Нима наистина мислите, че ще вземат насериозно думите на един файтонджия срещу думата на един от най-богатите хора в Англия?
— Сигурно не. Но ще вземат насериозно моите думи.
— О, но напоследък се носят слухове за интереса на загадъчния Дракон към вашето семейство. Първо сложи ръка на имението на Калиста, после купи коня й, а сега разбирам, че е купил и диаманта ви.
Хенри пребледня. Беше продал Жълтата роза на известен бижутер, който бе обещал да бъде дискретен. Как бе успял Херик да я откупи толкова бързо? Все още обърнат с гръб, Хенри сви рамене, преструвайки се на много заинтересуван от една маша за огъня, която — доста иронично — имаше драконова глава на дръжката.
— Е, и?
— И, скъпи мой Хенри, човек не може да не се замисли защо този мъж има толкова голямо желание да ви унищожи. А след като имаме общ бизнес, моето любопитство е още по-голямо, особено като си спомня всичките пъти, когато този проклетник ме е бил на карти. Бихте ли ми казали защо Херик ви мрази толкова?
Хенри протегна треперещата си ръка, взе една маша и разрови умиращите въглени в камината.
— Ако знаех, щях да ви кажа. — Но нямаше да го направи. Дори Калиста не биваше да узнае за подозренията му. Поне не още.
— Няма значение, приятелю. Аз си имам начин да научавам чуждите тайни. А сега, относно сумата, която ми дължите…
Но Хенри не го слушаше. Чудеше се кое е по-лошо. Дяволът, който познаваше, или онзи, който не подозираше.
— Дяволът, казваш! — Дрейк се втренчи в Клайд. — Какъв интерес има този… Разбира се. Явно този Куотърмейн иска Калиста за себе си, затова прави така, че Стантън да му е задължен. Проклятие! Това не го бях предвидил.
— Искаш ли да подкупя файтонджията, за да каже, че е сгрешил?
— Не. Вече е твърде късно. Засега тя е на сигурно място, но само ако Стантън продължава да я търси сам. Най-добре ще е тази вечер да се покажа в обществото, сякаш няма никаква съблазнителка, която да ме чака в леглото ми.
Клайд се намръщи.
— Мис Ралей все пак е дама и не бива да говориш за нея по този начин.
— Дамите са такива по дух, а не по рождение. В Индия съм виждал жени от най-низшите касти, които много повече приличат на дами от тези херцогини и баронеси, които са истински уличници по душа.
— Въпреки репутацията й, съм уверен, че мис Ралей е истинска дама по душа. Тя те поизпоти, нали?
Дрейк се изправи с цинична усмивка на уста.
— О, но това не говори нищо за морала й. Никога не съм казвал, че не е с висок дух и вълнуваща колкото коня си. Повярвай ми, стари приятелю, ако я беше целунал, както аз го направих, щеше да се зачудиш колко всъщност обича онзи стар красавец, за когото претендира, че копнее. Тя възпламенява кръвта ми така, както никоя дама не го е правила.