— Май тук говори сърцето ти, а не… ъъ… кръвта ти. А ако и нейното сърце казва същото, значи е нормално да реагира така. Би трябвало да си доволен, а не да я обвиняваш.
Един мускул под маската на Дрейк затрептя, когато той махна на управителя си да излезе.
— Аз нямам сърце. Вече не, слава Богу. А сега, моля те, заеми се със задълженията си. Не искам да бъда обезпокояван. Ако Куотърмейн изпрати още някой да разпитва, незабавно ме уведоми.
Клайд се изправи и въздишайки, излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Дрейк се опита да се съсредоточи върху кодираната бележка, изпратена му от Уилкс, но се отказа и я остави настрани.
Ако сърцето му беше мъртво, защо подскачаше в гърдите му всеки път, когато Калиста му се усмихнеше? И откъде бе изникнала онази забранена дума, когато се бе опитал да я накара да разбере, че затворът би могъл да бъде дом, ако тя го обича?
Дрейк Херик, наричан още Дракона, бивш затворник, пират и търговец, се загледа в писмото, което можеше да завърже примка на шията му. Но видя само едно красиво, одухотворено лице, което се опитваше да му се противопоставя, но се издаваше с погледа си, изпълнен с копнеж. Тези зелени дълбини, които винаги го караха да мисли за нов живот, предизвикваха у него чувства, които смяташе, че отдавна е погребал.
Нима двайсетте години, изпълнени с премеждия и опасности, не го бяха научили да не се доверява на никого, освен на себе си?
В края на краищата, точно затова Калиста беше при него — не можеше да й се довери, че няма да проговори. Не, тези странни чувства, които се пробуждаха у него, трябваше да бъдат потиснати. С желязната воля, която бе спасявала живота му неведнъж, Дрейк взе отново писмото, поднесе го до една лампа и се зае с трудната задача да го дешифрира.
Но тя не излезе от ума му като фея, изкушаваща го да тръгне в дълбините на гората…
Или като Жълта роза, заради която бяха умирали хора…
Дори и най-прекрасната скука си беше скука.
Калиста се взираше в съкровищата, разпилени наоколо, и се чудеше къде е нейното място в описа на Дрейк. Може би някъде над мебелите, но под предметите на изкуството.
Дрейк скоро щеше да съжалява, че я държи тук, кълнеше се тя. Калиста си помисли дали да не повреди някой от скъпоценните му предмети, но не можеше да го направи. Тя самата също обичаше красивото.
Усещането за устните на Дрейк върху нейните, силното му тяло под търсещите й ръце… Слава Богу, че нямаше никой, който да види, че се изчервява. Отвратена от собствената си слабост, тя отиде до бюрото и потърси нещо, с което да го отвори. Той беше взел ключа със себе си и тя нямаше как да влезе в стаята с печатарската преса, но може би в бюрото щеше да намери нещо друго интересно.
Калиста взе една кама, висяща на стената, и успя да отвори заключеното чекмедже. Разгледа съдържанието му, но онази тетрадка я нямаше. Скучни разписки, документи и… запечатано с релефен печат писмо. Прерови отново чекмеджето, но единственият восък, който намери, беше с друг цвят. Ако го отвореше, той щеше да разбере.
И какво от това? Нали и тя това искаше. Да му създава толкова неприятности, че да го принуди да я пусне.
Тя си пое дълбоко въздух и махна восъка с камата. Извади хартията отвътре, отвори я и… се опули. На хартията нямаше нищо.
И защо някой би си направил труда да запечатва празен лист? Тъкмо щеше да го върне обратно, когато лампата го освети. Появиха се сребристи линии, после изчезнаха, когато леко изкриви листа. Беше толкова погълната от тази загадка, че дори не забеляза Дрейк, преди да дръпне листа от ръцете й.
Тя направо подскочи. Потисна желанието си да се отдръпне, когато го погледна, но, както винаги, можеше да съди за него единствено от езика на тялото му. Тази проклета маска прикриваше лицето му.
Гласът му беше спокоен:
— Ето, любопитно мое котенце, нека ви покажа как става.
Той взе една лампа и вдигна листа над нея, почти до пламъка. Нагря го равномерно. След около две минути започнаха да се появяват букви, първо съвсем бледи, после по-ясни. Малко разлети, но все пак можеха да се четат.
Чудо. Калиста никога не беше чувала за невидимо мастило, но пък този мъж винаги имаше с какво да я изненада.
Той вдигна писмото пред очите й.
Петък вечерта. Полунощ. Същото място.
Нямаше подпис, но тя се досети.
— Уилкс, нали?
— Интелигентността ви винаги ми е доставяла удоволствие. — Той отново вдигна писмото над лампата, но този път го запали, а след това го хвърли в студената камина. — Искате ли да ви разкажа за мастилото?