— Дрейк — прошепна срамежливо тя, опитвайки се да го целуне.
Той въздъхна дълбоко и се притисна към нея за последен път. После топлотата му изчезна. Калиста усети как ръцете му затварят ризата и закопчават роклята й.
Гледката на ръцете му върху деколтето й подейства като студен душ. Отблъсна го и зарови засраменото си лице във възглавниците.
— Махай се. Махай се и никога повече не се връщай.
Той се надигна от тялото й, но тя усещаше, че още е наведен над нея.
— Ще довърша това, което започнахме, ако искаш — каза небрежно той, сякаш й предлагаше готварска рецепта. Но огромните му ръце бяха свити в юмруци, сякаш полагаше неимоверни усилия, за да не я докосне отново.
Тя се вцепени от тази жестокост.
— Остави ме на мира. Взе ми достатъчно.
— Както искаш. — Стъпките му се отдалечиха.
Тя чу как вратата се отваря и затваря, после настъпи благословена тишина.
Тя остана да лежи на канапето. Страхът й бе нараснал още повече, защото някъде дълбоко в себе си съжаляваше за нещо — че той не бе завършил това, което започна…
Възбудата на Дрейк не го напускаше. Дали това глупаво момиче разбираше какво му струваше да я остави? Чувството за чест не бе умряло напълно в него, реши горчиво той. Тя беше дъщеря на най-големия му враг. Беше отвърнала на ласките му като лека жена, но въпреки това нещо го бе накарало да се отдръпне. Да чуе от устните й своето име, а не името на предишния й любовник, беше като балсам за наранената му гордост.
Чувствата й не означаваха нищо за него, каза си той. Честта нямаше нищо общо с това. Знаеше инстинктивно, че тя не е готова. Ако я бе обладал сега, никога нямаше да получи това, което искаше от нея.
Пълно, абсолютно отдаване. Щеше да стои до него и да проклина втория си баща, когато свърши с нея.
Само тогава победата му над Хенри Стантън, граф Суонлий, убиеца на баща му и на собственото му детство, щеше да бъде пълна.
Дрейк намаза раната на гърдите си с антисептичен разтвор и болката предизвика дивашка усмивка на устните му. Глупак. Заслужаваш си да те боли. Какво му бе станало да й наприказва такива глупости?
Мистична, първична връзка, наистина. Всичко, което искаше от Калиста Ралей, беше да я опетни. И все пак, докато завързваше вратовръзката си, си помисли, че е по-добре, дето тази вечер трябва да излезе в града. Всеки път, когато прегръщаше Калиста, отмъщението му се струваше все по-малко сладко…
Калиста ровеше храната в чинията си.
— Ще ядете ли, или само ще го разглеждате? — Клайд Хейнс, очевидно единственият човек, на когото Дрейк Херик се доверяваше, остави купа със сладки на масата и надигна ленената кърпа, за да се усети ароматът им.
Калиста не вдигна поглед от чинията си.
— Донесете ми пудинг с формата на дракон и ще го изям с истинско удоволствие.
Верният управител се поколеба. После, за истинска изненада на Калиста, той седна до нея на масата и си взе една кифличка.
— Какво знаете за… Дрейк Херик?
Колебанието му беше красноречиво, но Калиста отдавна бе разбрала, че Дракона използва псевдоним.
— Всичко, което ми е необходимо да знам.
— Което е…?
— Той е безскрупулен капер, който взема всичко, което поиска, независимо дали е редно, или не.
— Като дори не обръща внимание на последствията за самия себе си. — Клайд отхапа още веднъж от кифлата си. — Отчасти сте права, но нещо ви убягва. Той действа — винаги — съобразно своето собствено разбиране за добро и зло. Точно като баща си едно време.
Калиста блъсна чинията си.
— Аз не съм му направила нищо.
— Вие може би не. Но вторият ви баща…
Калиста си играеше със салфетката, преструвайки се на безразлична.
— Вече съвсем ми омръзнаха тези намеци за младостта на Хенри. Или ми кажете какво се е случило, или въобще не споменавайте за това.
Той очевидно реши да се възползва от втория съвет. Изтри ръцете и устните си и се приготви да става. Калиста хвана ръката му.
— Моля ви, не си отивайте. Кажете ми как е станало така, че сте започнали да му служите. Ако го разбирам по-добре, може би ще мога да приема пленничеството си. — На куково лято. Но трябваше да използва някои от тактиките на Дракона, ако искаше да избяга.
Той седна. Сенките играеха по лицето му и тя за първи път забеляза колко е слаб.
— Дължа живота си на Дрейк. И ще го прекарам в служба за него. — Дългото му лице изразяваше меланхолия. Той се изкашля в салфетката.
Подобна лоялност беше рядка в днешно време, помисли си Калиста. Сега, когато познаваше Дрейк по-добре, не се изненада, че я бе предизвикал.