— Как ви е спасил?
Клайд я гледа доста дълго, сякаш се чудеше дали може да й довери истината.
— И двамата бяхме… затворници. Аз бях на смъртно легло, но когато Дрейк избяга, ме взе със себе си. Буквално трябваше да ме носи през по-голямата част от пътуването. Моля ви, обещайте ми, че няма да кажете на никого затова. Той няма да е особено доволен, че съм се разприказвал.
Калиста кимна, трогната. Значи Дрейк Херик беше способен на състрадание… много отдавна, в друг живот. Но се опитваше да се представи като безскрупулен човек, който се интересуваше само от себе си и собствените си амбиции.
Кой беше истинският от тези двама мъже? Калиста знаеше в какво иска да вярва, но двата образа бяха толкова различни, че тя се чувстваше напълно объркана. Отпи от виното си, разсъждавайки върху действителността, която не можеше да си обясни по никакъв начин.
Беше напълно готова за него само преди няколко часа, а той я бе оставил.
Какви бяха подбудите му — джентълменство или коварство?
Дрейк вървеше по улиците и имаше чувството, че всички го наблюдават. Спря, за да оправи вратовръзката си, дръпна дантелените си ръкавели надолу и пъхна бастунчето си под ръка.
Влезе в едно кафене и спря на вратата, наблюдавайки как спори лондонската интелигенция.
В единия ъгъл сър Джошуа Рейнолдс каза с огромно презрение:
— Рубенс? Ха! Той е просто един селянин с предпочитание към дебеланите.
Ръцете на двамата млади мъже до него бяха изцапани с боя, затова не беше трудно човек да се досети защо са го зяпнали така в устата.
На друга маса сър Джон Хокинс, известният биограф, кимаше на нещо, което бе казал Оливър Голдсмит. Дрейк дочу името Дейвид Гарик.
Другият джентълмен на масата, който леко потреперваше, беше мъж, който Дрейк бе виждал няколко пъти при игра на карти и от когото се възхищаваше. Дрейк се приближи, за да чуе темата на разговора. Очите на доктор Самюъл Джонсън блестяха.
— Иска да влезе в нашия клуб, а? Откъде знае, че ще му позволим?
— Хайде, хайде, приятелю — обади се Голдсмит. — Какво му има на човека?
— Аз съм голям почитател на обществените забавления, Оливър. Те предпазват хората от порока. Но тук не става въпрос за ума му. Просто имам някакво предчувствие.
Моментът беше съвсем подходящ. Дрейк пристъпи смело напред. Мъжете се загледаха след него. Някои спряха да говорят по средата на изречението, други просто го зяпаха. Но Дрейк поне можеше да бъде сигурен, че присъствието му е забелязано от най-големите клюкари в града.
Той спря до празния стол на масата на Джонсън.
— Доктор Джонсън, колко уместно. Как сте днес?
Джонсън изтри устните си и кимна спокойно.
— Поносимо, сър. Поне не ми се е наложило още да крия лицето си.
Дрейк дори не премига, а Джонсън се ухили. Острото му чувство за хумор бе карало херцози, графове и дори понякога самия крал да се гърчат от притеснение.
Голдсмит не беше толкова сърдечен. Той блъсна стола към масата. Дрейк се престори, че не разбира. Нима можеше да обвинява човека, отчитайки огромната сума пари, която писателят бе изгубил при последната им игра на карти. Дрейк кимна леко и понечи да тръгне към една празна маса в ъгъла. Но не пропусна погледа, който Джонсън хвърли на приятеля си.
Джонсън върна стола на мястото му.
— Гледам на всеки ден, в който не съм се запознал с някого, като на изгубен. Хайде, сър, присъединете се към нас и позволете да възстановим познанството ни.
Дрейк се престори, че се колебае.
— Не искам да ви преча.
— Глупости! Елате.
Дрейк седна и закачи бастуна си на облегалката на стола.
— Много сте мил, сър. Признавам, че отдавна искам да ви попитам за мнението ви за Ричардсън.
— Ричардсън? Виждам, че имаме още една обща черта, като се изключи слабостта ни към слабия пол. — Тъй като Дрейк не реагира на многозначителния му поглед, Джонсън продължи: — Ако искате да четете Ричардсън само заради сюжета, ще ви доскучае толкова, че ще ви се прииска да се обесите. Но трябва да го прочетете заради възгледите му. В едно от писмата на Ричардсън има повече познания относно сърдечните въпроси, отколкото в целия Том Джоунс.
Дрейк кимна сериозно. Направи му впечатление повече намекът за жените, отколкото мнението на Джонсън, макар че беше напълно съгласен с него. Какво, по дяволите, имаше предвид този старец? Той инстинктивно смени темата:
— Какво ще ме посъветвате да си поръчам за вечеря? Последва разпалена дискусия относно качествата на пилешкото, телешкото и говеждото. Дрейк се облегна назад и се заслуша, преценявайки всеки от мъжете. Най-после се спря на предложението на Голдсмит, надявайки се някак си все пак да го умилостиви след онази едва ли не срамна загуба.