Когато Дрейк премести празната си чиния след известно време, той реши, че не иска никога повече да опитва подобно ястие, но въпреки това се престори, че е доволен, чудейки се как да си тръгне възможно най-вежливо.
Джонсън се усмихна.
— Няма нищо друго, сътворено от човека, което да доставя по-голямо удоволствие от добрата кръчма.
Сър Джон Хокинс каза:
— Мисля си за една малка балерина, която видях онзи ден…
— О, но тя е Божие създание, скъпи приятелю.
— Но… По дяволите, какво прави този тук?
Дрейк проследи погледа му до вратата. Добре, че носеше маска. Що за лош късмет бе довел тук Куотърмейн и Стантън точно тази вечер? Дрейк си помисли дали да не се измъкне през задния вход, но това щеше да се стори прекалено подозрително.
И страхливо. Нямаше за какво да се чувства виновен, каза на себе си. Никой не знаеше, че Калиста е при него. Докато Дрейк си играеше с копчетата на ръкавелите си, преструвайки се, че му е ужасно скучно, погледът му срещна този на Джонсън. Нещо в тези изучаващи го сини очи го накара да се почувства неспокоен.
Хенри Стантън спря точно пред него.
— Смело копеле сте. Как смеете да вечеряте с най-уважаваните мъже в Англия, сякаш не ви е грижа за нищо?
— Така е… засега. Наистина започвате да ставате досаден на тази тема, скъпи мой Хенри. — Как бяха разбрали, че е тук?
— Не ме наричайте така — процеди през зъби Хенри. — Аз…
Куотърмейн се намеси:
— Знаят ли тези хора какво представлявате всъщност?
Ето. Дрейк почукваше с обезобразените си пръсти по масата. Знаеше, че всички гледат към тях. Нека се чудят как ли е пострадал. Хенри погледна към ръката му, после бързо се извърна.
— И какво представлявам всъщност?
— Отвратителен похитител на невинни млади жени. — Куотърмейн подпря ръце на масата и се втренчи в очите на Дрейк.
Дрънченето на прибори бе спряло отдавна, но Дрейк се тревожеше повече, от реакцията на доктор Джонсън. Той въздъхна и се облегна назад на стола си.
Дрейк отвърна равно:
— Мислех, че сме приключили с тази глупост. Претърсихме сградата ми и не открихте и следа от нея, прав ли съм? Може би момичето е избягало с някой…
Главата на Дрейк се отметна от плесницата на Стантън. Дрейк хвана маската си точно навреме, намести я обратно и се изправи.
Лицето на Стантън беше пепелявосиво, но той остана на мястото си и каза тихо, но решително:
— Един ден ще съжалявате горчиво за това, което причинявате на мен и семейството ми. Заклевам се пред всички хора в тази стая. — Той се обърна и излезе.
Куотърмейн изгледа Дрейк.
— Не искате ли да разберете как съм узнал къде се намирате?
— Не. Имате достатъчно шпиони на разположение. А аз не съм човек, който лесно се смесва с висшето общество.
Избухна смях, но Куотърмейн изгледа всеки от присъстващите поотделно и той бързо утихна.
— Ще ви наблюдавам непрекъснато независимо дали пикаете, или се храните.
— Вижте само как се разтреперих — отвърна Дрейк. — Когато откриете мис Ралей, можете да си я задържите. Аз нямам предпочитания към жени, които обичат да бягат. — Колко добре лъжа. Но се беше научил на това в най-трудното от всички училища — оцеляването.
Куотърмейн отиде до вратата, но Дрейк не се изненада, когато се обърна, за да каже последната дума:
— Заради вас самия е най-добре да кажете истината. Калиста Ралей е моя. И ще убия всеки, който се опита да ми я отнеме.
Вратата се тресна след него. За миг се възцари пълна тишина, после изведнъж сякаш всички се разприказваха.
Дрейк седна на мястото си.
— Моля, приемете извиненията ми, господа. За нищо на света не бих ви намесвал в тези дребни караници, ако зависеше от мен.
Устните на Джонсън безмълвно повториха думата „дребни“.
Този път беше ред на сър Джон Хокинс да изрази мнението на хората около масата.
— Какво безсрамие! От този Куотърмейн вони на бакалница. Не мога да разбера защо Стантън се движи с него.
Колкото и да не харесваше Куотърмейн, Дрейк не можеше да подмине подобни думи.
— Някои от нас трябва да работят, за да изкарват прехраната си.
Сър Джон отвори уста, за да отговори, но доктор Джонсън го изпревари:
— Наистина. Докъде би стигнала в противен случай Англия? А там, където ще стигна аз, джентълмени, е леглото ми. С всяка изминала година то става все по-привлекателно, а всеки, който не става рано, не може да постигне много. — Но той намигна и думите му бяха последвани от всеобщ смях, тъй като беше добре известно, че добрият доктор не става преди пладне.