Успял да разведри атмосферата, Джонсън взе шапката и бастуна си и погледна към Дрейк.
— Искате ли да се поразходите с мен, млади човече?
Дрейк се надигна с готовност, оценил честта, която му се оказваше.
— За мен ще е истинско удоволствие, сър.
Джонсън тръгна пред него. Разговорите отново затихнаха, докато завистливи погледи ги изпращаха до вратата. Изведнъж, сякаш случайно, се извиси гласът на сър Джон Хокинс:
— Ще е в по-голяма безопасност с шайка разбойници, отколкото с този негодник.
Дрейк забави крачка, но не достави на Хокинс удоволствието да се обърне. Но Джонсън го направи и Хокинс млъкна.
Джонсън затвори рязко вратата зад тях.
— Сър Джон е много необщителен човек. Но човек не може да избира сътрапезниците си в кръчмите. — Той изгледа Дрейк. — Не сте ли съгласен?
Дрейк не отговори. Но следващите думи на Джонсън го накараха да замръзне на мястото си и да се огледа, за да види дали няма някой, който да ги е чул.
— След като видях колко очарователна е лейди Калиста, разбирам интереса ви към нея, но след като никой не я е виждал от нощта, в която влезе в магазина ви, съм задължен да поискам да се видя с нея. Ако я държите при себе си против волята й, сър, нямам друг избор, освен да се обърна към властите.
Сините очи на Джонсън вече не го гледаха приятелски.
Глава 6
Дрейк заекна:
— Но, за Бога, не знам за какво говорите.
— Лъжете много умело, млади човече. Но недостатъчно умело. Направих ви честта да не ви обвинявам пред останалите, защото, проклет да съм, ако знам защо, но ви харесвам. Някъде зад тази проклета маска се крие почтен човек, но когато е заложена честта на една невинна млада жена, моите чувства са без значение. Заведете ме незабавно при лейди Калиста или ще мине много време, преди да се озова в леглото си тази вечер.
Заплахата беше завоалирана, но съвсем ясна. Дрейк отвори уста, затвори я и без да казва нищо, се обърна в противоположна посока. Усещаше как примката се затяга около гърлото му с всяка следваща стъпка. Потисна инстинктивното намерение да побегне. Беше прекарал двайсет години, учейки се да оцелява само заради едно нещо — да се върне в Англия и да си вземе обратно онова, което му беше откраднато.
Но, за Бога, дори ако трябваше да довърши отмъщението си от затвора Нюгейт, пак щеше да го направи. Когато зави зад ъгъла към магазина си, с доктор Джонсън — уморен, но решително крачещ до него, Дрейк се опита да потисне малката надежда, която идваше от източник, на който не смееше и да разчита.
Нямаше никакъв шанс Калиста Ралей да се престори, че е там по своя собствена воля…
— Проклятие, къде е той? — промърмори Калиста и отново се обърна в удобното легло. Сигурно в леглото на някоя курва, споделяйки онази страст с жена, която знаеше какво да прави с нея. Калиста стисна възглавницата, но това не помогна.
Най-после, победена, тя отметна копринените завивки и обу чехлите, които й беше купил. Облече абсурдната нощница, която не беше нищо повече от водопад падащи дантели, съблече я и облече неговата по-плътна нощница.
Вдиша аромата на мента. Ако беше видяла усмивката, която се появи на лицето й, щеше да си зашлеви плесница, но на сърцето й стана много по-леко, когато слезе долу. В шкафа не откри никакво питие, подходящо за дама, затова си наля коняк. Изведнъж вратата към тайното стълбище се отвори. Тя се обърна и сърцето й радостно заби, но това беше само Клайд.
Много разтревожен при това.
— Милейди, елате с мен. Имате гост.
— Хенри? — Калиста зачака радостта, която така и не дойде. В крайна сметка, ако някой знаеше, че тя е тук, със сигурност съвсем скоро щеше да бъде свободна. Взе чашата си с коняк. Нещо й подсказваше, че ще има нужда от него.
— Не. Елате. Трябва да побързаме.
Калиста се намръщи, чудейки се дали може да отиде облечена така, но само сви рамене. Той я искаше за своя любовница, значи можеше спокойно да играе тази роля.
Когато излязоха от тясното стълбище, всичко й се стори ярко. Клайд я заведе в своя кабинет, в който беше още по-светло. Тя все още не беше свикнала със светлината, когато един глас, който бе чувала само веднъж преди, каза:
— Добър вечер, скъпа моя. Радвам се да видя, че сте добре.
Калиста премига. Милото, пълно лице на доктор Самюъл Джонсън, кимащо непрекъснато, дойде на фокус. Зад него беше онази огромна фигура, която някога бе населявала кошмарите й, но напоследък бе станала предмет на доста по-еротични сънища. Тя бързо върна погледа си върху Джонсън.
— Добър вечер, сър. Мога ли да попитам какво ви води насам в този късен час?
— Ами загрижеността за вас, дете. Вторият ви баща и партньорът му дойдоха в кафенето „Кинг Хед“ тази вечер и изглежда вярваха, че този млад човек тук има нещо общо с изчезването ви. Като се има предвид случайната ни среща тук миналата нощ, се наложи да повярвам в обвинението, на което иначе не бих обърнал внимание.