Съвсем объркана, Калиста се отпусна на един стол. Джонсън седеше точно срещу нея, но Дрейк остана прав до стола зад бюрото си. Клайд пазеше вратата и големият му нос напомни на Калиста за Цербер.
Всъщност в главата й се въртяха доста по-различни спомени от случайната й среща с доктор Джонсън. Забранени неща. Тя сведе пламналото си лице и отпи от коняка, опитвайки се да събере обърканите си мисли. Защо се колебаеше? Само трябваше да каже, че Дрейк я е отвлякъл, и щеше да е свободна.
Беше толкова просто.
Само дето нищо между тях двамата не е било просто. Калиста погледна крадешком към Дрейк, но бързо отмести очи.
Джонсън, от своя страна, я наблюдаваше внимателно — от разпилените коси и огромната нощница, която очевидно принадлежеше на „похитителя“ й, до босите й крака в чехлите. Ръцете й въртяха чашата и тя се взираше в нея, сякаш чакаше да я сполети божествено вдъхновение. Нито напрежението й, нито вниманието й, съсредоточено върху Дрейк, убягнаха от острия поглед на доктора.
Още по-показателно беше продължителното й мълчание. Джонсън се отпусна назад в стола си и по сериозното му лице пробягна усмивка.
— Доколкото знам, една жена не би облякла дрехите на мъж, когото мрази.
Калиста погледна надолу и се видя такава, каквато я виждаше той в момента. После отново погледна към Дрейк, опитвайки се да се престори, че го ненавижда. Положението беше безнадеждно.
По-скоро усети напрежението му, отколкото го видя, само защото вече познаваше езика на тялото му. Изглеждаше незаинтересован, но тя забеляза, че големите му ръце стискат облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.
Ето, това бе шансът й. Беше негова безпомощна играчка още от първата нощ, когато се срещнаха в спалнята на Хенри, а сега можеше да направи с него каквото си поиска.
Ако кажеше истината, до сутринта той щеше да се озове в затвора. Тя отвори уста, после я затвори. Думите не идваха.
Тримата мъже я гледаха и чакаха. Дори пламъкът на свещта спря да трепти, наклонен леко към нея, сякаш и той искаше да чуе.
— Е, скъпа моя? Ако сте тук по своя воля, ще си тръгна веднага. Ако не, говорете. — Усмивката на Джонсън бе изчезнала.
Калиста започваше да става нетърпелива също колкото него. Да не може да намери думи, най-малкото не й беше обичайно състояние. Но обстоятелствата съвсем не бяха обичайни. Хваната натясно между Сцила и Харибда, какво трябваше да избере — водовъртежа или чудовището.
Изборът се оказа лесен. Страховитият дракон не беше чудовище. Би заложила живота си за това, както и щеше да направи.
— Дойдох тук по своя собствена воля и останах, защото аз искам така. — Калиста зачака инстинктите й да извикат: „Лъжкиня!“
Но усети само душевен покой. Отпи спокойно от коняка си.
Доктор Джонсън погледна към Дрейк. Маската не можеше да скрие нито въздишката му, нито вцепенеността му. Клайд се облегна уморено на стената. Лекото треперене на доктор Джонсън стана още по-забележимо, когато се изправи.
— Е, това беше изключително интересна вечер. Ще ме изпратите ли до вратата, скъпа моя?
Калиста стана. Трябваше да запретне ръкавите на нощницата, за да може да поеме протегнатата му ръка. После, чувствайки се повече като кралица, отколкото като глупаво момиче, облечено в дрехите на похитителя си, тя тръгна надолу по стълбите с него. Учудващо. Дрейк все още беше изгубил ума и дума, следвайки ги като послушно пале. Тя го харесваше такъв — тих и послушен. Жалко, че това нямаше да трае дълго.
Клайд дискретно изчезна в канцеларията си.
До входа Калиста спря и се усмихна любезно на любимия си писател.
— Мога ли да ви кажа, сър, колко съм ви благодарна за проявената загриженост? Ще се радвам, ако запазите в тайна присъствието ми тук. На сутринта ще изпратя на Хенри бележка, за да го успокоя, че съм добре. Трябваше да го направя отдавна.
Джонсън й целуна ръка.
— Разбира се, скъпа моя. И ви желая най-доброто във всички ваши… премеждия.
Когато Джонсън отвори вратата, една собственическа ръка се отпусна на рамото на Калиста.
— Не си отивай — прошепна Дрейк така, че само тя да го чуе.
Калиста раздразнено се отдръпна. Нима вече не му бе доказала лоялността си?
Джонсън погледна към Дрейк, после отново към одухотвореното лице на Калиста. Очите му проблеснаха.
— Не сте искали мнението ми, но нали съм писател, ще ви го кажа. Вие двамата доказахте нещо, за което ми бяха необходими цели шейсет години, за да го проумея — животът не позволява отлагане. Когато можеш да имаш удоволствието, вземи го. Всеки изминал час ни отнема по нещо, което ни доставя удоволствие и може би част от нашето намерение да получим удоволствие. — Той им кимна с достойнство и тръгна в нощта.