Яростта на Калиста прогони страха. Тя направи една крачка напред.
— Ако искаш война, тогава ще я имаш! Името ми все пак е Ралей, в края на краищата.
Хенри се опита да я дръпне назад, шепнейки отчаяно в ухото й:
— Не. Точно това исках да избегна.
Но тя не го чуваше.
Широките му рамене отново се разтърсиха в смях.
— Чуйте го само малкото гълъбче. — Отново хлопна зъби. — Хмм, нямам търпение да разбера колко крехка и вкусна си.
От подигравката му Калиста се изчерви. Изкушаваше се да посегне към машата, но спокойната му стойка и кръстосаните ръце на тези огромни гърди я спряха. Неочакваното. Това беше номерът, който действаше при такива като него. Тя пъхна два пръста в устата си и изсвири дълго, пронизително.
Отговори й силен лай. По стълбите се чу трополене.
Дрейк отпусна ръце, но не си направи труда да заключва вратата, както бе очаквала Калиста. Дълбокият му поклон беше странно грациозен за толкова огромен човек.
— Мога да съм вежлив, когато ми изнася. Това е твоят дом, милейди. За още една нощ.
Калиста трепна, когато тръгна към тях, но той ги подмина и се насочи към прозореца. Калиста се опули. Там нямаше тераса, а стаята беше на третия етаж. Цербер вече тропаше по коридора. Тя изсвири отново, за да го насочи.
Дрейк седна на перваза и за последен път се обърна към тях.
— Запомнете, заради самите себе си, че животът ми досега е зависил само от интелигентността ми. Скоро ще разберете, че опасността има едно качество — дава ти свобода. Нищо не може да те накара да рискуваш повече от мисълта, че нямаш какво да губиш.
Цербер се втурна през вратата. Спря, подуши въздуха, после изръмжа, оголвайки огромните си зъби. Черната му козина настръхна и грозната му муцуна на мастиф стана още по-грозна.
— Хвани го, момче! — извика Калиста.
Цербер се втурна напред.
Дрейк се обърна и се стопи в нощта.
Калиста и Хенри се спогледаха и бързо отидоха до прозореца. Дрейк беше увиснал на стената като прилеп. Калиста настръхна, но тогава видя въжето, което се виеше под него. Когато краката му докоснаха земята, той вдигна поглед към нея. Сливаше се с тъмнината и тя не видя много, но белите му зъби проблеснаха точно преди да й прати въздушна целувка.
Тя промърмори нещо и тресна прозореца, като за малко не прищипа пръстите на Хенри.
— Ще си плати за това.
Хенри се строполи на леглото.
— Сега и ти ли искаш своя дял от плячката?
Тя се втренчи в него, после изведнъж въздъхна.
— Много глупава съм изглеждала, нали? Но признавам, че сега разбирам защо си готов на такава стъпка. Ще отворим този игрален дом, ще си върнем богатството и ще го изпратим при дявола, на когото толкова много прилича. Защо да му позволяваме да ни преследва безнаказано?
Пастрокът й се облегна назад, дръпна завивките и скръсти доволно ръце на гърдите си.
— Това е моето момиче.
Косите на Калиста се развяваха около нея като огнен водопад, докато тя крачеше напред-назад, мърморейки:
— Номерът е да намерим слабото му място. Тази нощ не забелязах нищо подобно, но все пак трябва да има, поне едно. И аз ще го открия.
— Не си прави труда. Когато открих името му в документите, намерих за него всичко, което можах, но то съвсем не е много.
Калиста се обърна бързо.
— И защо се държеше така?
— Казах ти, че само подозирах. Казах също, че исках да те предпазя. Не исках да го виждаш. Какво щеше да направиш, ако ти бях казал, че Дрейк Херик, единственият собственик на „Херик Импортърс“, е човекът, който подозирам, че ме мрази.
Тя затаи дъх. Това име се носеше из Лондон като мълния. Херик се появи в Лондон преди около година и по същото време някой анонимно започна да изкупува дълговете им и последните им инвестиции започнаха да се провалят.
Много се шушукаше за Херик, но малко се знаеше, с изключение на факта, че се е върнал от Изтока богат като раджа. Смяташе се, че е англичанин по рождение. Беше купил най-хубавия хотел в Лондон, както и място в новата стокова борса. Говореше се също, че има разнообразни интереси — в търговията, финансите, мините.
Значи това беше мъжът, който ги мразеше. Устата й пресъхна от ужас, но дързостта й бе предизвикана. Тя се усмихна.
— Разбира се, веднага ще трябва да отида в Лондон, за да се изправя срещу него.
— Точно така.
— И какво всъщност си открил?
— Съвсем малко. Хората, които работят за него, са доста мълчаливи. Отказват подкупи. Мисля, че са мотивирани повече от страха, отколкото от лоялност. Бизнес партньорите му знаят за него малко, като се изключи това, че е безмилостен, когато се ядоса, и притежава много добър инстинкт за бизнес. Никой не знае къде живее, още по-малко пък дали има семейство.